Молитвената песен
- Автор: Брукс Терри
- Серия: Шаннара #3
- Год: 1995
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елмира Димова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Молитвената песен». Краткое содержание книги:
Млъкна и поклати глава. Гарет Джакс погледна Джеър. В момента младежът от Вейл отново преживяваше чувството, което беше изпитал онази нощ, когато се върна у дома си във Вейл и откри, че един от тях го чакаше.
— Не искам да рискуваме да се натъкнем на някой Призрак Морд — каза той тихо.
Майсторът на бойните изкуства намести торбата на рамото си:
— Тогава тръгваме на юг.
Целия следобед вървяха на юг през Черните дъбове и следваха пътеката, която се виеше като змия между дърветата. Над гората се спусна мрак и сивата светлина на деня бързо изчезна в нощта. Рядка мъгла започна да се провира между дърветата, влажна и лепкава, и постепенно се сгъсти. Все по-трудно ставаше да се следи пътят. На места пътеката се губеше в мъглата. Нощни звуци започнаха да огласят насищащия се мрак и те никак не бяха приятни.
Слантър спря и ги попита дали искат да пренощуват тук. И двамата мъже чакаха да чуят какво ще каже Джеър. Вкочанен и уморен, младежът от Вейл бързо се огледа. Наоколо се извисяваха огромни дъбове с черни стволове и ги ограждаха като стена на масивна крепост. Дърветата бяха обгърнати в мъгла и сенки, а там някъде сред тях дебнеше Черен скитник.
Джеър Омсфорд стисна здраво зъби, за да преодолее болката и изтощението, и поклати отрицателно глава. Тримата продължиха пътя си.
Над поляната, където Спилк седеше завързан за големия дъб, също падна нощ. Цял следобед гномът се беше мъчил да разхлаби възлите и да се освободи от въжетата, които го стягаха. През деня никой не мина оттам. Никой не се спря да пие вода, нито някой жаден пътник, нито някой вълк дори. Размазаните тела на патрула му лежаха неподвижни там, където бяха паднали, безформени фигури в мрака.
Свирепото му лице се напрягаше, когато се напъваше да разхлаби въжетата. След около час той щеше да бъде свободен и щеше да тръгне по петите на онези, които му бяха причинили всичките тези мъки. Щеше да ги преследва, докато ги настигнеше и унищожеше…
Видя пред себе си сянка и вдигна глава. Висока черна фигура, облечена в плащ с качулка на главата, същество на смъртта, отделило се от нощта. Спилк се вцепени от ужас:
— Господарю! — прошепна той с дрезгав глас.
Черната фигура не отговори. Тя просто стоеше там и го гледаше от високо. Обезумял, седът заговори, без да си поема дъх. Изричаше наполовина думите в желанието си да обясни колкото се може по-бързо какво се беше случило. Разказа всичко, което го беше сполетяло — за облечения в черно странник, за предателството на Слантър и за младежа от Вейл, който се бе спасил с помощта на магическия си глас. Мускулестото му тяло се бореше с въжетата, които го стягаха здраво, а думите не му помагаха да прогони страха, който стягаше гърлото му:
— Опитах се! Господарю, аз наистина се опитах! Освободи ме! Моля те, освободи ме!
Гласът му секна от възбуда и пороят от думи спря. Той отметна назад глава и тялото му се затресе от ридания. За миг фигурата над него остана неподвижна. После една мършава ръка в черна ръкавица се протегна към главата на гнома и изстреля червен огън. Спилк изкрещя — един единствен, ужасен вик.
Облечената в черно фигура отдръпна ръката си, обърна се и отново се скри в нощта. Изчезна така, както се беше и появила — абсолютно безшумно.
Безжизненото тяло на Спилк лежеше на поляната омотано във въжетата, с широко отворени изцъклени очи.
ГЛАВА 9
Над високото назъбено било на Драконовите зъби тъмносиньото нощно небе започна да сивее. Луната и звездите избледняха и на изток хоризонтът се просветли с приближаването на зората.
Мрачните очи на Аланон проследиха непроходимата стена наоколо и се плъзнаха по канарите и върховете на чудовищните стари скали — голи и опустошени от вятъра и годините. Погледът му се спря тревожно там, където камъкът се разделяше точно на две. Долу пред него се простираше Шейлската долина, прагът към забранения Палат на кралете, убежище на духовете на вековете. Изведнъж лицето му се натъжи. Огромна маса от черни камъни, които лъщяха като натрошено и безразборно нахвърляно матово стъкло, се спускаше към долината и образуваше неравна пътека. В центъра на скалата имаше езеро. Тъмните води бяха мътни, зеленикаво черни. Повърхността се надигаше лениво в леки кръгообразни вълнички. Приличаше на отвара в огромен казан, разбърквана от нечия невидима ръка с бавни механични движения. Цареше тишина, не нарушавана дори от лек полъх на ветрец.