Заклинателят

— Да, едно.

— Син или дъщеря?

— Дъщеря.

— Бог да я благослови.

— Елате в кабинета ми — каза Крис и се обърна да го поведе. Нямаше търпение да чуе какво ще каже за Денингс.

— Госпожо Макнийл, може ли да ви помоля за нещо?

Крис спря и се обърна към него със смътното подозрение, че ще поиска автограф за децата си. Никога не искаха за себе си — винаги за децата.

— Да, разбира се — каза любезно тя, опитвайки да прикрие нетърпението си.

Детективът направи гримаса.

— Стомахът ми. Случайно да ви се намира минерална вода „Келсо“? Но само ако няма да ви затрудня.

— Не, изобщо няма да ме затрудните. Качете се да седнете в кабинета. — Тя му посочи пътя и тръгна към кухнята. — Мисля, че имам в хладилника една бутилка.

— Не, аз ще дойда в кухнята — каза детективът и я последва с тромава походка. — Не обичам да досаждам на хората.

— Не ми досаждате.

— Не, виждам, че сте заета. Имате ли деца? — попита в движение той. — А, вярно, имате дъщеря. Вече ми казахте. Точно така. Само една. И на колко години е?

— Наскоро навърши дванайсет.

— Значи още е твърде рано да се притеснявате. Да, твърде рано. Но отваряйте си очите след някоя и друга година. — Той поклати глава. — Като видите тия безумия всеки ден… Невероятно! Немислимо! Безумно! Знаете ли, само преди два дни — или две седмици, вече не помня — погледнах жена си и казах: „Мери, светът — целият свят — е изпаднал в нервна криза.“

Влязоха в кухнята, където Карл чистеше вътрешността на фурната. Не личеше да ги е забелязал.

— Наистина, толкова ми е неудобно — промърмори дрезгаво детективът, докато Крис отваряше хладилника, но се обърна към Карл и погледът му се плъзна бързо и любопитно по тила на иконома — както малка птичка прелита над повърхността на езеро.

— Срещам една знаменита кинозвезда — продължи той — и какво правя? Моля я да ми даде минерална вода. Ама че майтап!

Крис бе намерила бутилката и в момента търсеше отварачка.

— Лед? — попита тя.

— Не, без лед. Просто така.

Крис отвори бутилката, намери чаша и наля газираната минерална вода.

— Спомням си онзи ваш филм, „Ангел“ — продължаваше детективът с леко унесена физиономия. — Гледах го шест пъти.

— Ако ще търсите убиец — пошегува се Крис, — арестувайте режисьора.

— Не, не, филмът беше отличен… наистина… много ми хареса. Само една…

— Елате да седнем тук — прекъсна го Крис и кимна към нишата за закуска до прозореца. Полираната дървена маса блестеше, а по пейките от двете страни бяха наслагани бродирани възглавнички.

— Да, разбира се.

Седнаха и Крис му подаде чашата минерална вода.

— О, да, благодаря ви.

— Няма защо. Та, какво казвахте?

— А, филмът… наистина беше прекрасен. Толкова трогателен. Само една дреболия. Един мъничък, почти незабележим дефект. И моля ви, повярвайте, в тия неща аз съм обикновен аматьор. Нали така? Най-обикновен зрител. Какво знам аз? И все пак ми се стори, че музикалният фон в някои сцени ставаше малко прекален. Беше някак натрапчив.