Бьорнстад

Остаряла е, но си е все същата, точно като кръчмата. Тези, на които не им допада, че вечерно време „Кожуха“ предлага убежище на местните бандити, говорят за нея като за неприятна лелка със социални фобии, която е напът да си загуби ума, но макар понастоящем Петер да я вижда рядко, при всяко посещение има чувството, че се прибира у дома след дълго пътуване.

– Още не знам – усмихва се той.

– Изнервен си заради мача?

Не е нужно да отговаря. Тя изгася третата цигара с подметката си, пъхва фасовете в пакета и предлага:

– Уиски?

Той поглежда към небето. Градът скоро ще се събуди и явно дори слънцето планира да изгрее рано. Всички стават с мечтата, че един юношески мач ще промени всичко. Дали общината отново ще насочи поглед към гората? Дали ще се сдобият с хокейно училище, а може би дори с търговски център? Може би хората ще започнат да дават други упътвания. „Карай направо, покрай Хед“, вместо сегашното „Ако стигнеш до Бьорнстад, значи си подминал отбивката“. Петер е отделил толкова много време да убеждава останалите в това, че вече сам не знае дали си вярва.

– С удоволствие бих пийнал чаша кафе – казва той.

Рамона се подсмихва и слиза по стълбите към кръчмата.

– Така е със синовете на бащи, които са обичали уиски твърде много: или го пиете постоянно, или изобщо. В някои семейства няма средно положение.

Петер е ходил в „Кожуха“ повече пъти, преди да навърши осемнайсет, отколкото след това. Прибираше баща си от кръчмата, а понякога му помагаше да повали някой и друг събирач на дългове от Хед. Мястото изглежда същото като едно време. Вече не мирише толкова на цигари, но като се имат предвид останалите неща, на които може да мирише един подземен бар, това не е непременно нещо добро. Сега помещението е празно, разбира се, Петер никога не ходи там вечер, „Кожуха“ не е здравословно място за спортен директор на слабо представящ се мъжки отбор. Старите мъже в бара винаги са имали какво да кажат, но от по-младите може да се очаква нещо повече от сурови думи. Под кожата на някои хора в този град има постоянно напиращо насилие. Петер не го забелязваше като дете, но може би тъкмо заради това го видя толкова ясно, когато се върна от Канада. Тих гняв, излъчван от онези, които не бяха успели нито в хокея, нито в училище, нито финансово, нито пък бяха потърсили спасение на друго място. Сега ги наричат „Групата“, макар че те самите никога не използват тази дума.