Бьорнстад

Той се връща при колелото си през снега, отива с него до гробището, свива се на земята, облегнал гръб на надгробния камък на Алан Ович, и пуши трева, за да смекчи болката дотолкова, че сълзите да могат да потекат. Пръстите на момчето докосват захабените букви върху плочата. На този ден преди петнайсет години, в една ранна мартенска сутрин, Алан взе ловджийската си пушка, преди семейството му да се е събудило. После отнесе цялата си болка право в гората. Няма значение колко пъти обясняваш нещо такова на едно дете. Никой не губи родител по такъв начин, без да проумее, че всички възрастни лъжат, като казват, че „вината не е твоя“.

Човек го боли. А душата се свива.

Минутите пълзят към обяд. Кевин е на двора и с меки, овладени движения дриблира с шайбата, описвайки сложна траектория между четиресетте стъклени бутилки, поставени на леда. На всички останали им се струва, че това се случва непонятно бързо, но за него всяко движение с китката е лежерно. Неговото време тече по-бавно от това на другите, не знае защо. Когато бе малък, по-големите деца го биеха, защото беше толкова добър. Докато на една тренировка Бени не се появи от нищото. Прекараха няколко месеца, гостувайки си един на друг. Вечер под завивките четяха с фенерчета старите комикси на сестрите на Бени и животът им придоби логика. Собствените им суперсили ги обединяваха.

– Миличък? – прекъсва го майка му от вратата на верандата и сочи часовника си.

Когато Кевин се приближава, тя протяга предпазливо ръка и изтупва снега от рамото му. Дланта ѝ се задържа там по-дълго и по-нежно, отколкото е свикнал. Майка му прехапва устни.

– Притеснен ли си?

Кевин поклаща глава. Тя кима гордо.

– Трябва да тръгваме, баща ти е взел билети за по-ранен полет до Мадрид. Ще те оставим пред залата.

– Може би ще имате време да гледате първата третина[24]?

Вижда в очите ѝ, че тя се разкъсва вътрешно. Просто никога не би го признала.

– Много бързаме, миличък, татко ти има важна среща с клиент.

– Ще играят голф – изръмжава Кевин.

Това е най-близката до открито възражение реплика, която би си позволил. Майка му не отговаря. Кевин знае, че е безсмислено да продължава, в този дом на почит не е хокеят, а това да се избягват разговорите за чувства. Повишиш ли глас, губиш. В отговор чуваш единствено „не мога да водя дискусия с теб, ако крещиш“, последвано от затварянето на врата някъде в къщата. Кевин тръгва към антрето.