Последните Тюдори
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Плантагенети и Тюдори #14
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Последните Тюдори». Краткое содержание книги:
— Не съм дошъл да споря с вас — казва. — Съветът ми нареди да ви съобщя новината, а кралицата лично ми заповяда да ви освободя от суеверието, в което сте израсли.
— Да ме освободите от суеверието, в което съм израсла? — повтарям студено.
— Да.
— С колко време разполагате? — усмихвам се насила.
— Не дълго — казва той много тихо. — Потвърдиха смъртната ви присъда. Толкова съжалявам. Ще бъдете обезглавена утре. Изобщо нямаме много време, лейди Дъдли.
Изпитвам чувството, че самите му думи са ме убили с един удар. Не мога да дишам, стомахът ми, постоянно присвиван от болезнени спазми, внезапно се укротява. Струва ми се, че сърцето ми престава да бие.
— Какво? Какво казахте?
— Наистина съжалявам, дете мое — казва той кротко.
Вглеждам се в широкото му поруменяло лице.
— Какво?
— Вие и вашият съпруг, Гилдфорд Дъдли, ще бъдете екзекутирани. Утре.
Виждам, че в очите му има сълзи. Сълзите и неловкото му държание, поруменялото му лице, хрипкавото му дишане ме убеждават повече от думите му.
— Какво казахте? Кога?
— Утре — казва той тихо. — Може ли да поговоря с вас за безсмъртната ви душа?
— О, твърде късно е за това — казвам. Не мога да мисля ясно: ушите ми шумят и осъзнавам, че това е от учестеното биене на сърцето ми. — О, няма достатъчно време да се обърне внимание на толкова много неща. Не мислех… не мислех… — честно казано, не мислех, че братовчедка ми, кралицата, ще се превърне в хищник: но виждам, че фалшивата ѝ религия я е подлудила, както подлудява толкова много хора.
— Бих могъл да помоля да ми дадат повече време да се преборя за душата ви — казва той с надежда. — Ако бих могъл да им кажа, че разговаряме. Ако можех да ги уверя, че има надежда да се разкаете.
— Да — казвам. — Добре — дори един ден може да даде на баща ми време да стигне до мен. Трябва да остана жива, за да може да ме спаси. Той се приближава с всеки изминал ден, знам това. Няма да ме предаде; аз не трябва да го предавам. Дори сега може би води битка на юг от реката. Трябва да бъда тук, когато прекоси моста.
Тауър, Лондон
Петък, 9-ти февруари 1554 г.
Джон Фекнам идва призори, както обеща, и носи със себе си своята кутия с фокуси — хляба и виното, потира и епитрахила, свещи и тамян, и всички принадлежности и дрънкулки, които може да събере, за да заблуди наивниците като селски шарлатанин, който създава забавления за глупавите деца. Поглеждам дървената му кутия, поглеждам и честното му лице.
— Няма да сменя религията си, за да запазя главата на раменете си — казвам. — Мисля за душата си.
— Аз също — казва той кротко. — А кралицата ни даде три дни да говорим по религиозни въпроси.
— Винаги съм обичала да уча и да споря.
— Тогава говорете с мен сега — казва той. — Обяснете ми какво разбирате под тези свети думи… „Вземете, яжте — това е Моето тяло, което за вас се дава; това правете за Мой спомен.“17
Едва не се засмивам.
— Не мислите ли, че съм оспорвала смисъла на това почти през целия си живот?
— Зная го — казва той овладяно. — Знам, че сте възпитана в заблуда, бедна моя сестро.
— Не съм ваша сестра — поправям го. — Имам само две сестри. Ако имахме брат, нямаше да бъда тук сега.
Чувам тропота на стражи при Лъвската порта и шум от много мъже, влизащи в Тауър. Чувам вик: „Стой!“ и шум от стъпките на много мъже, на които посочват килиите. Знам, че изглеждам стресната.
— Бих искала да видя…
Той не помръдва от мястото си, затова предполагам, че знае кого водят арестуван в Тауър. Отивам забързано до прозореца и поглеждам през градината. Разпознавам баща си, клетия си баща, и разнородна група мъже, обезоръжени, със спуснати знамена, без коне, явно разгромени.
Обръщам се обратно към Фекнам и питам:
— Баща ми е арестуван отново? Дойдохте тук със съвети, но не ми казахте това, едничкото нещо, което не знаех, което трябва да знам?
— Той отново извърши измяна — казва той безцеремонно. — Той и сър Томас Уайът се опитаха да влязат в Лондон начело на армията си.
— За да ме спаси! — възкликвам с внезапен гняв. — Кой би могъл да го вини, задето се опитва да ме спаси, когато съм осъдена на смърт, а той ме е обичал през целия ми живот? Аз съм любимата му дъщеря, благочестива като него, отдадена на науките като него. Как би могъл такъв човек да остави дъщеря си да умре, без да си помръдне пръста да я спаси? Никой не би могъл да иска това от него.
За миг мълчим. Гледам го в лицето, поруменяла и със сълзи в очите, а той изглежда изпълнен с негодувание, като касапин, търгуващ със свинско месо, когото са измамили на пазара за месо с цената на надениците. Свежда глава и бързо избиващата руменина се разлива по бузите му.
17
Лука 22:19. — Б.пр.