Спомени от лед
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Спомени от лед». Краткое содержание книги:
Но се сбират и други древни кланове. В отговор на един вековечен зов се надигат Т’лан Имасс. Защото нещо много по-тъмно и злокобно от всичко досега застрашава този свят. Лабиринтите са отровени и се надига мълвата, че Сакатия бог е освободен от оковите си и е готов да развихри ужасната си мъст…
Със завръщането на много герои от „Лунните градини“ и въвеждането на забележителни нови персонажи, „Спомени от лед“ се превръща в изключително продължение на величествената сага на Стивън Ериксън и в триумф на епичния разказ.
— Стони…
Свръхестественият мрак изведнъж се усили.
Лунният къс се беше изтръгнал от цитаделата. Все така наклонен, със сипеща се от него на порой вода и ронещи се буци откъртена скала, се носеше още по-близо, само на няколко човешки боя над зданията, изпълвайки небето — вече почти над тях.
На скалната издатина високо горе не се виждаше никой. Велики гарвани прелетяха от двете страни на летящата крепост, после свърнаха надалече с шумни, отекващи писъци.
— Бездната да ни вземе дано — прошепна Стони. — Това нещо сякаш ще падне всеки момент. Просто ще се изсипе. Право надолу — или на парчета. Свършило е, Грънтъл. Свършило е.
Той не можеше да не се съгласи. Лунният къс сякаш всеки момент щеше да се разпадне.
Соленият дъжд обля извърнатото му нагоре лице, мъгла от планината, надвиснала точно над главите им. Изведнъж бе станало тъмно като нощ и ако не бяха отраженията от пожарите, осеяли града, Лунният къс щеше да е буквално невидим. „Богове, де да беше.“
Шумът от битката на запад изведнъж странно заглъхна.
Чуха тропот на конски копита по камъните. Миг по-късно видяха препускащата сред блясъците на горящите сгради дестраянт на Сивите мечове.
Тя също ги видя, забави, обърна едрия си боен кон към тях и спря.
— Намерихме Върховния юмрук. Жив е, както и най-малко осемстотин от войниците му. Градът е превзет. Сега се връщам оттатък мъртвата полоса. Ще ме придружите ли? Ще има сбор…
„На оцелелите.“ Той отново се огледа. Т’лан Ай бяха изчезнали. Без немрящите вълци К’Чаин Че’Малле щяха да са избили до крак всички извън града. „Може би те също се събират около онзи хълм. А Итковиан? Проклет глупак. Още ли седи коленичил пред Т’лан Имасс? Още ли е жив?“ Грънтъл въздъхна и бавно се надигна. Погледът му отново се спря на осемте останали живи от хората му. „Всичко това само за да влезем петдесет крачки навътре от портата.“
— Да, дестраянт. Ще дойдем с вас.
Разперила широко криле, понесена из заредения със сила въздух, Корлат бавно зави покрай своя дом. По ноктите й все още бяха полепнали окървавени пера и късове плът. Последните демони-кондори бяха измрели без никаква съпротива — достатъчно доказателство, че Пророкът или е избягал, или е убит. Навярно Господарят й се беше спуснал и беше извадил Драгнипур, за да вземе душата на джагъта. Скоро щеше да разбере истината.
Тя изви глава и погледна към брат си, който летеше до нея. Орфантал беше понесъл рани, но не се беше поколебал, силата и волята му все още бяха страховити оръжия, в случай че на пътя им се появеше нова изненада.
Нямаше такава.
Пътят им ги отведе към морето, на изток от Корал и с изглед към безбрежния океан. Късното следобедно слънце все още огряваше далечините.
И тя видя, на половин левга от града, плаващите към сушата четири бойни кораба, развели знамената на Малазанския имперски флот и порещи през топящите се ледени късове.
„Артантос — Тайсхрен… О, планове, скрити под други, игри на коварство и заблуда…“
„Нашата история, изгубена моя любов. Тя унищожи всички ни.“
Зави отново и се озова над Корал, надалече от бавно понеслата се на север черна планина. Разбитата порта отдолу. Човешки фигури, запалени факли.
Очите й различиха Каладън Бруд, войници от Сивите мечове, баргасти и други.
Орфантал заговори в ума й.
„Слез долу, сестро. Аз ще пазя небето. С нашия брат соултейкън и Силанна. Виж, Старата се спуска. Иди с нея.“
„Бих искала да те пазя, братко…“
„Врагът е унищожен, Корлат. Това, което би опазила, ако останеш с мен, е сърцето ти. Искаш да го опазиш от болката. От скръбта. Той заслужава повече, сестро. Хайде, слез. Скръбта е дарът на живите — дар, който нашият род забрави така отдавна. Не отстъпвай. Слез, Корлат, в света на смъртните.“
Корлат сви криле и се спусна на спирала към земята. „Благодаря ти, братко.“
Преобрази се, щом кацна на малкото площадче зад разтворената северна порта. Появата й накара няколко войници да се разпръснат, но само временно. Отново в облика на Тайст Андий и изведнъж отново изтощена от раната, която Бруд бе успял да изцери само повърхностно, тя леко залитна, преди да тръгне към бойния главатар, спрял отсам портата. Старата му бе съобщила нещо и сега отново отлиташе.
Никога не беше виждала Бруд толкова… съкрушен. Мисълта за победата сякаш изглеждаше нищожна за него пред лицето на такава лична загуба. „За всички ни.“
Докато се приближаваше, към главатаря пристъпи някакъв мъж. Мършав, изгърбен, дългата му светла коса бе разрошена и странно щръкнала.