Спомени от лед
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Спомени от лед». Краткое содержание книги:
Но се сбират и други древни кланове. В отговор на един вековечен зов се надигат Т’лан Имасс. Защото нещо много по-тъмно и злокобно от всичко досега застрашава този свят. Лабиринтите са отровени и се надига мълвата, че Сакатия бог е освободен от оковите си и е готов да развихри ужасната си мъст…
Със завръщането на много герои от „Лунните градини“ и въвеждането на забележителни нови персонажи, „Спомени от лед“ се превръща в изключително продължение на величествената сага на Стивън Ериксън и в триумф на епичния разказ.
— Вървете.
„Моят дар за нея. Моят дар за вас. Всичко е едно. Пораженията, паденията, причинени от слабостите в самата мен. Няма да стана свидетел на собствения си позор — не мога. Нямам куража за това.“
„Съжалявам.“
И си тръгна.
„Краткотраен цвят. Семе, стрък и гибелен цвят, всичко в един ден. Изгаряща отрова, унищожила всичко около себе си.“
„Изчадие.“
Духовете риви — малка група мъже, жени, деца и старци, облечени в груби кожи, с кръгли лица, загрубели от слънце и вятър — се взираха след напускащата ги Силвърфокс. Старият, който беше говорил с нея, не помръдна, докато тя не се скри отвъд сипея на морския бряг, после прокара четирите си разтворени пръста пред очите си в жест на скръбна раздяла и промълви:
— Напалете огън. Пригответе раменна плешка на ранаг. Достатъчно обикаляхме по тази земя, за да видим картата й.
— Отново — въздъхна до него старицата.
Старецът сви рамене.
— Гадателката на кости заповяда да намерим майка й.
— Тя просто ще избяга отново от нас. Както избяга от ай. Като заек…
— Гадателката на кости заповяда. Ще поставим плешката над пламъците. Ще видим картата.
— И защо този път трябва да е вярна?
Старецът бавно се приведе и погали с ръка мекия мъх.
— Защо ли? Разтвори сетивата си, съмняваща се. Тази земя вече живее.
Тичаше.
На свобода.
Яхнал душата на бог, в мускулите на свиреп древен звяр. Яздеше душа…
… изведнъж запя, изпълнен с радост. Мъхове и лишеи под лапите му, плиснала се вода от стар дъжд, опръскала козината по краката му. Мирис на обилен, плодороден живот — свят…
Тичаше. Болката вече се бе превърнала в глъхнещ спомен, в смътно възпоминание за една клетка от кости, за натиск, за неспособност да си поеме дъх.
Вдигна глава и от гърлото му изригна гръмовен вой, от който небето потрепери.
Отвърнаха му, някъде далече.
Все по-близо.
Фигури, сиви, кафяви и черни мълнии през тундрата, извираха по хребетите, спускаха се стремглаво в плитките долини, покрай грамадните морени. Ай. Събратята. Децата на Баалджаг — на Фандърей, — призрачни спомени от нявгашните души на Т’лан Ай. Баалджаг не беше ги пускала, беше се вкопчила в тях, вътре в себе си, в сънищата си — в един безвременен свят, в който един Древен бог беше вдишвал своя безсмъртен живот.
Ай.
Техният бог бе предизвикал небесата със зверския си вой и сега те се стичаха към него.
И… още някой.
Тогг забави, вдигна глава — всички ай вече тичаха с него, клан след клан, дългокраките вълци на тундрата, като вихър…
Тя беше тук. Беше дошла.
Беше я намерил.
Тичаше. Вече близо. Рамо до рамо с Баалджаг, с ай, които бяха носили толкова дълго ранените си, изстрадали души. Баалджаг, която бе дошла да се събере отново с децата си — децата на сънищата й.
Чувства. Неизмерими…
И Фандърей закрачи до него.
Зверските им умове се докоснаха. За миг. Само това. Нищо повече не беше нужно.
Заедно. Рамо до рамо…
Два древни вълка. Бог и богиня.
Гледаше ги, без да знае кой самият е той; нито дори къде би могъл да се намира, за да види това събиране. Гледаше, изпълнен с радост за двамата.
Тичаше.
Напред ги очакваха троновете.
Мхаби вдигна рязко глава, тялото й се вкочани и се загърчи в усилието си да се измъкне от ръцете му. Беше малка и силата му я надви.
— Вълци, момиче. Няма защо да се боим.
„Няма защо да се боим. Лъжи. Те ме гонеха. Всеки път. Преследваха ме из тая пуста земя. А сега чуй, идат отново. А този дару, който ме влачи, той дори нож няма.“
— Има нещо напред — изпъшка Круппе, намести я в тромавата си прегръдка и се олюля под тежестта й. — По-лека беше, да ти кажа! Сега само да намериш повечко воля, и ще ме събориш. О, не! Би могла да ме понесеш!
„Воля. Само воля ли трябва да намеря? Да се отскубна от ръцете му? Да избягам? Къде?“
— Момиче, чуй думите на Круппе! Той те моли! Това — този свят — вече не е сънят на Круппе! Разбираш ли? Трябва да се прехвърли от мен. Трябва да се предаде!
Залитаха по някакъв полегат склон.
Вълците виеха зад тях и се приближаваха бързо.
„Пусни ме.“
— Прескъпа мхаби, тъй уместно наречена! Сега ти си наистина съсъдът! В теб… вземи от мен този сън. Позволи му да изпълни духа ти. Круппе трябва да ти го предаде — разбираш ли?
„Воля.“
Изведнъж тя се изви и заби лакът в корема на Круппе. Той изохка и се преви на две. Изтръгна се от прегръдката му, докато падаше, скочи…
Зад тях — десетки хиляди вълци. Тичаха към нея. А пред тях — два гигантски звяра, излъчващи ослепителна сила.
Мхаби извика, обърна се.
Пред нея имаше плитка падина. И дълга ниска колиба от извити кости, кожа, овързана с повясмо, входът — зейнал широко отворен.