Спомени от лед
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Спомени от лед». Краткое содержание книги:
Но се сбират и други древни кланове. В отговор на един вековечен зов се надигат Т’лан Имасс. Защото нещо много по-тъмно и злокобно от всичко досега застрашава този свят. Лабиринтите са отровени и се надига мълвата, че Сакатия бог е освободен от оковите си и е готов да развихри ужасната си мъст…
Със завръщането на много герои от „Лунните градини“ и въвеждането на забележителни нови персонажи, „Спомени от лед“ се превръща в изключително продължение на величествената сага на Стивън Ериксън и в триумф на епичния разказ.
Този образ — това, което виждаше сега — нямаше да се заличи никога.
Силвърфокс се беше скитала сякаш цяла вечност, без посока, безчувствена към всичко наоколо, докато някакво далечно движение не привлече погледа й. Стоеше сред голата тундра под плътното бяло облачно небе и гледаше приближаващите се духове риви.
Малка окаяна група, по-малко от четиридесет, едва различими в далечината и почти погълнати от неизмеримия пейзаж, от небето и влажния въздух с неумолимия му мраз, който се вливаше в костите й като кръвта на поражение.
Бяха се случили събития. Другаде в този новороден свят. Усещаше го — пороя, градушката от спомени, родена незнайно къде. Бяха я поразили със същата стихийна безразборност, с която поразяваха земята във всички посоки; съвсем смътно бе доловила какво съдържат.
Беше дар. Много горчив.
„Ако е проклятие, то тогава и самият живот е проклятие. Защото живот имаше в този замръзнал дъжд. Целият живот на десетки хиляди души, хвърлен, за да порази плътта на този свят, да се изсипе, да натори пръстта.“
„Но нищо общо няма с мен.“
„Не с мен.“
„Всичко, което исках да съградя… унищожено. Този свят на сънища сам по себе си е спомен. Призрачен свят на Телланн, възпоминание за собствения ми свят от толкова, толкова отдавна. Спомени, взети от един Хвърляч на кости, който беше там при моето пресътворение, взети от духовете на риви, от първия клан, взети от К’рул, от Круппе. Взети от самата дремеща земя — от плътта на самата Бърн.“
„Аз самата… не притежавах нищо. Аз просто откраднах.“
„За да сътворя свят за своята майка, свят, където ще може отново да бъде млада, където би могла да изживее нормален живот, да доживее до обичайните старини.“
„Исках да върна всичко, което й отнех.“
Изпълни я горчивина. Беше започнала с онази първа могила, край Пейл. Тази вяра в праведността, в полезността на кражбата. Оправдана с възможно най-благородната цел.
Ала лишеното от чест притежание се беше оказало лъжа. Всичко, което бе събрала и съхранила, на свой ред се бе оказало лишено от стойност. Спомени, блянове, живот.
„Станаха на прах.“
Окаяната група духове се приближаваше с боязън, колебливо.
„Да. Разбирам. Какво мога да поискам тепърва от вас? Какви още празни обещания ще изрека? Имах за вас цял народ, народ, който отдавна е изгубил своите богове, своите духове, на които някога бяха обрекли своята преданост, стига да не бяха се превърнали в жалка прах. Народ.“
„За вас.“
„Изгубен.“
„Какъв урок за четирите обвързани в мен духа. Не сме сватовникът, ние четиримата.“
Не знаеше какво да им каже — на тези скромни, боязливи духове.
— Хвърлячко на кости. Поздравяваме те.
Силвърфокс примигна да махне сълзите от очите си.
— Древни, аз…
— Видя ли?
И тя видя нещо като почуда, изписана на лицата им. И се намръщи.
— Хвърлячко на кости — продължи водачът им, — ние намерихме нещо. Недалече оттук — разбираш ли за какво говорим?
Тя поклати глава.
— Там има тронове, Хвърлячко на кости. Два трона. В една дълга колиба, съградена от кости и кожа.
„Тронове?“
— Как… защо? Защо трябва да има тронове в този свят? Кой…
Древният сви рамене и се усмихна.
— Те чакат, Хвърлячко на кости. Истина е, и ние я усещаме. Скоро, много скоро ще дойдат истинските господари на това селение.
— Истинските господари! — Гняв лумна в очите на Силвърфокс. — Този свят беше за вас! Кой смее да си го присво…
— Не. — Тихо изреченото отрицание я сряза, отне дъха от дробовете й. — Не е за нас. Хвърлячко на кости, ние не сме достатъчно силни, за да властваме над свят като този. Той е необятен, лабиринтът му притежава огромна мощ. Не се бой — не искаме да го напуснем и ще се спогодим с новите му господари. Навярно ще се радваме, ако можем да им служим.
— Не!
„Не, не трябваше да стане така!“
— Хвърлячко на кости, не бива да изпитваш такива силни чувства. Пресътворението продължава. Все още е възможно да се изпълнят желанията ти — навярно не по начина, по който бяха замислени в началото…
Вече не го слушаше. Душата й се разкъсваше от отчаяние. „Както аз отнех… така бе отнето от мене. Тук няма справедливост, нито престъпление. Приеми истината.“
„Силната воля на Найтчил.“
„Състраданието на Татърсейл.“
„Верността на Белурдан.“
„Копнежът на детето риви.“
„Нито едно от тях не бе достатъчно. Нито едно поотделно — или заедно — не можа да оправдае стореното, направения избор, отричането.“
„Остави ги. Остави ги с всичко това, с всичко, което предстои.“
Силвърфокс им обърна гръб.
— Намерете я тогава. Вървете.
— Няма ли да тръгнеш с нас? Твоят дар за нея…