Мусаши
- Автор: Йошикава Ейджи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Парпулов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мусаши». Краткое содержание книги:
Прекрасната Оцу, която вижда в Мусаши своя идеал за мъжество, го освобождава от мъчителното наказание, но той отново е заловен и затворен. Прекарва три самотни години, изучавайки класическата литература на Япония и Китай. И когато му връщат свободата, той отказва да заеме положението на самурай.
Постепенно осъзнава, че да следва Пътя на меча не означава да търси върху кого да стовари огромната си сила. Мусаши усърдно се усъвършенства, създавайки нечуваната дотогава техника на бой с мечове и в двете ръце. Броди надлъж и нашир, изправя се в двубои срещу майстори от много школи. Смята природата за свой върховен и най-суров наставник. Винаги надделява в схватките, но всъщност вижда в Изкуството на война само път и дисциплина, за да постигне висшите човешки добродетели.
Като обърна сабята с гърба на острието към Косуке, Мусаши каза:
— Кажете, собственикът на тази сабя лично ли я донесе?
— Не. Бях по работа при господаря Хосокава и един от старшите служители, Ивама Какубей, ме помоли да се отбия на връщане в дома му. Така и направих, а той ми даде сабята да се заема с нея. Каза, че принадлежала на някакъв негов гост.
— Дръжката и ножницата също са хубави — отбеляза Мусаши, все още вперил очи в оръжието.
— Това е бойна сабя. Досега мъжът я носил на гърба си, обаче искал да я препасва отстрани, затова ме помолиха да преправя ножницата. Трябва да е много едър човек. Или пък има много умела ръка.
Сакето започваше да се отразява на Косуке. Езикът му нещо взе да се вдървява. Мусаши заключи, че е време да се сбогува, което възможно най-непринудено и направи.
Беше много по-късно, отколкото бе предполагал. В околността не светеше вече нищо.
Влязъл веднъж в странноприемницата, той опипом тръгна нагоре по стълбата към втория етаж. Имаше разстлани две постели, но и двете бях празни. Отсъствието на Йори го разтревожи, понеже се опасяваше, че момчето се скита изгубено по улиците на големия непознат град.
Слезе обратно долу и сбута нощния пазач, за да го събуди.
— Той още ли не се е върнал? — попита човекът, който изглеждаше дори по-изненадан от Мусаши. — Мислех, че е с вас.
Като знаеше, че докато Йори се върне, само ще гледа в тавана без да заспи, Мусаши пак излезе в лаково черната нощ и с кръстосани ръце застана под стряхата.
Лисицата
— Това Кобикичо ли е?
Въпреки неколкократните уверения, Йори още продължаваше да се съмнява. Единствените светлини, които се виждаха по широкото празно пространство, бяха от набързо издигнати, малобройни и разпръснати бараки на дърводелци и зидари. Отвъд тях в далечината успяваше бегло да различи пенещите се в залива бели вълни.
Край реката имаше купчини камъни и греди, и макар Йори да знаеше, че по цял Едо постройките никнат с бясна бързина, стори му се невероятно господарят Ягю да построи жилището си на място като това.
„Сега накъде?“, помисли си отчаян, като седна на някакви дъски. Нозете му бяха уморени и пареха. За да ги охлади, пошава с пръсти в росната трева. Скоро умората отмина и потта изсъхна, но настроението му въобще не се оправи.
— За всичко е виновна онази старица там в хана — промърмори си. — Не знаеше какво приказва.
С лекота вече бе забравил колко време сам прекара в зяпане из квартала с театрите в Сакаичо.
Часът бе късен и наоколо нямаше никой, когото да помоли да го упъти. Ала възможността да прекара нощта в тази непозната околност предизвика у него безпокойство. Преди да съмне, трябваше да изпълни заръката и да се върне в странноприемницата, дори това да значи да събуди някой от работниците.
Щом стигна до най-близката барака, където се виждаше светлина, видя някаква жена с вързана като шал около главата стиска тръстика.
— Добър вечер, леличко — поздрави момчето невинно.
Жената го сбърка с помощника в близката пивница, изгледа го ядосана и изсумтя:
— Ти ли, а? Нали ти хвърли камък по мен и после избяга, калпазанин такъв?
— Не съм бил аз — възрази Йори. — Никога не съм ви виждал по-рано.
Жената колебливо се приближи към него, после избухна в смях.
— Не — каза, — не си бил ти. Какво прави хубаво момченце като тебе тук по това време?
— Пратиха ме да свърша една работа, обаче не мога да намеря къщата, която търся.
— Чия къща е?
— На господаря на Таджима, Ягю.
— Ти шегуваш ли се? — засмя се тя. — Господарят Ягю е даймио и учител на шогуна. Да не мислиш, че ще отвори портата си точно за теб? — Тя отново се засмя. — Ти познаваш навярно някой от прислугата?
— Нося едно писмо.
— За кого?
— За един самурай на име Кимура Сукекуро.
— Трябва да е някой от служителите му. Обаче толкова си смешен — говориш за господаря Ягю, все едно лично го познаваш.
— Искам само да предам това писмо. Ако знаете къде е къщата, кажете ми.
— От другата страна на рова е. Щом минеш по онзи там мост, си право пред дома на господаря Кии. Следващата къща е на господаря Кьогоку, после — на господаря Като, след нея — на господаря на Суо, Мицудайра. — С вдигнати пръсти жената броеше солидните сгради на отсрещния бряг. — Сигурна съм, че следващата трябва да е онази, дето търсиш.
— Ако пресека рова, още ли ще съм в Кобикичо?
— Естествено.
— Ама съм глупав…