Ангелите не оцеляват на леда
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Настя Каменская #31
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: ХЕРМЕС
- ISBN: 978-954-26-1585-9
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «Ангелите не оцеляват на леда». Краткое содержание книги:
Докато се качваше с асансьора, Дзюба вече се разкайваше за прибързаното си решение да поиска съвет от Риженко. Защо ли се довлече в дома на жената, след като тя си има любовник, практически неофициален съпруг? Те искат да останат насаме, да си поговорят, изобщо… А ето ти го него с някакви проблеми. От друга страна, Надежда Игоревна сама му предложи да дойде вечерта. Ако толкова й се е искало да прекара времето си насаме с Кирган, щеше да му определи друго място за среща или изобщо щеше да откаже на оперативния работник.
Риженко му отвори и отвътре веднага го лъхна аромат на ябълков пай. Роман трескаво преглътна и се изчерви от смущение.
— Гладен ли си? — съчувствено попита Риженко. — Сега ще налея чай, а паят ми току-що се изпече. Върви в хола.
С дългата си права домашна рокля, с разпуснатите си коси тя много приличаше на дъщеря си, а под приглушената светлина на запаления в антрето аплик дори не се забелязваше, че е по-възрастна от Лена.
Виталий Кирган седеше до сервираната за чай маса и весело се усмихваше. Със скъпия си анцуг и пантофите той изглеждаше като гостоприемен домакин в тази къща.
„Защо ли Надежда отказва да сключи брак? — мярна се в главата на Дзюба. — Нали и без това Виталий фактически живее тук, ето, и пантофите си е донесъл, има и домашен анцуг да се преоблече. Човек не може да разбере тези жени…“
— А ето че и младият съперник пристигна — високо заяви адвокатът и насмешливо погледна Роман. — Много си чевръста бе, Надежда! Само дето си пообъркала графика на посещенията, поканила си ни за един и същи час. Но аз съм човек благороден, няма да преча на вашата страстна любов, вие останете, господине, а аз ще вървя. Каква работа имам тук аз, старият дръвник, а, Надежда?
— Тъй ами — Риженко влезе в хола, понесла голяма плоска чиния с току-що извадения от фурната пай. — Защо да седиш тук? Върви се разходи, а ние с Роман ще пийнем чай и ще си поговорим за любов. Ти дойде да си говорим за любов, нали, Рома?
Дзюба се притесни. Вече от две години и половина познаваше и следователката, и адвоката, но и досега не можеше да свикне със своеобразния им стил на общуване. Младият оперативен работник постоянно имаше чувството, че те всеки момент ще се скарат.
— Ами… — смотолеви той, докато се опитваше да реши как най-добре да отговори, та да не нажежи обстановката още повече.
— Какво „ами“? — вдигна вежди Риженко. — Не искаше ли да поговориш с мен за личния си живот? За какво тогава? Аз пък мислех, че искаш да се посъветваш с мен за момиче.
И отново Дзюба не разбра дали тя говори сериозно, или се шегува.
— Ти седни, Ромка, седни — посочи му Кирган един стол, — възпитаните хора не ядат пай прави.
Докато Надежда Игоревна наливаше чая, адвокатът с бързи точни движения на острия нож разряза кръглия пай. Дзюба с възхищение наблюдаваше колко ловко борави Кирган с огромния нож.
— Сръчен сте, Виталий Николаевич — каза със завист. — Когато аз се опитвам да отрежа нещо, мама винаги казва, че от това, което правя с ръце, а не на компютъра, може смело да се създаде музей на изродите и семейството ни никога няма да остане без хляб: пред него ще се вият опашки като пред музея на Мадам Тюсо.
Той бързо излапа първото горещо парче пай и започна да разказва обстоятелствата около „треньорския“ случай, за своите съмнения, че задържаният е виновният и че следователят твърдо държи на обвинителната версия.
— Баглаев, значи? — замислено продума Надежда Игоревна. — Да, познавам го. Той е много упорит и амбициозен, има репутация на човек, който нито веднъж не е допуснал необосновани задържания или обиски, затова е ясно, че много се страхува да не загуби тази репутация. Планини ще обърне, за да докаже, че е прав. Но е напълно възможно наистина да е прав. Какви други основания имаш да се съмняваш освен тези, които вече ни каза?
— Разбирате ли, аз видях хората, които вярват в Ламзин, и спортистите, и техните родители — неуверено каза Роман.
— И какво? — иронично попита Кирган. — Добре, видял си ги. Да не би да има някаква особена порода хора, за които от пръв поглед става очевидно, че винаги и във всичко са прави и никога не грешат?