Конан Великолепния [bg]

Единадесета глава

Джинар лежеше по корем в нощния мрак и зорко наблюдаваше стихналия лагер на ловците на отсрещния хълм. Тъмните му дрехи се сливаха с околните сенки. Само тлеещите въглени напомняха за доскорошните огньове. Палатките и каруците тъмнееха. Единствено в голямата червена палатка се виждаше мека светлина. Луната се беше издигнала високо над скалистите зъбери на север, но бледата ѝ светлина озаряваше местността само през някое случайно, мимолетно разкъсване на гъстите тъмни облаци. Идеална нощ за нападение. Той подръпна трите плитки на брадата си. Може би древните богове са с тях.

Наистина изглеждаше така през дните, когато следата на ловната дружина водеше на север като стрела, насочена към лагера на има̀ла Басракан. Възможно ли е жрецът да е получил Очите на огъня и истинските богове да са се намесили между хората по някакъв начин, дори чрез онази заморийска развратница? Мраз като тънка струйка на леден планински поток плъзна по гърба на Джинар, космите на тила му настръхнаха. Стори му се, че вижда как древните богове ходят по земята. Камънакът зад него се изрони. За миг Джинар замръзна ужасен, с отворена уста.

Фаруз припълзя до него по каменистата почва.

— Стражи? — окопити се Джинар. Беше доволен, че гласът му не трепна.

— Десет — изръмжа презрително Фаруз — но всички спят, вместо да бдят. Лесно ще се справим.

— Толкова много? Само войска се охранява така, не и ловци.

— Казвам ти, Джинар, че всичките хъркат. Очите им са затворени.

— Десет чифта очи — въздъхна Джинар. — Достатъчно е две от тях да ни видят. Ако лагерът се разбуди и трябва да яздим нагоре по хълма към тях…

— Виждаш ли! Трябваше да ги нападнем на часа, когато ги открихме, докато бяха в равното. Още ли се страхуваш от бритунианските кучета? Отдавна са си отишли.

Джинар не отговори. Шармал беше изостанал да се облекчи и случайно беше забелязал бритунианците да се промъкват подир ловците от Шадизар. Вярно е, че бритунианците и заморийците не хранеха приятелски чувства едни към други, но те с готовност щяха да се откажат от намерението да се бият помежду си, за да изколят планинците. Без да му мигне окото, Фаруз би нападнал едновременно и двата врага — най-малко четирийсет бритунианци и около двайсет заморийци е единствената мисъл, колко ще убие самият той.