Светлина в пукнатините [bg]

— Какво мислиш? — попита детектив Лакост.

— Очевидно това са четири от сестрите, но си личи как са се постарали всячески да не приличат една на друга.

Гамаш кимна. И неговото впечатление беше такова.

Погледна на гърба на снимката. Там нямаше нищо.

— Защо са само четири? — зачуди се Лакост. — Какво ли се е случило с петата?

— Мисля, че едната е починала доста млада — отвърна главният инспектор.

— Едва ли ще е трудно да се провери — рече колежката му.

— Точно така. Ето нещо, което звучи като задача за мен — заяви Гамаш. — Ти можеш да се заемеш с трудните неща.

Главният инспектор прибра снимката в джоба си и през следващите няколко минути с Лакост довършиха претърсването на стаята на Констанс.

Върху нощното шкафче бяха струпани няколко книги. Детективът се върна при куфара и намери романа, който старицата бе опаковала в багажа си. Ru от Ким Тюй[36].

Отвори книгата там, където бе поставен разделителят, и умишлено отгърна на следващата страница. Прочете първото изречение. Думи, до които Констанс Уеле никога нямаше да стигне.

Гамаш обичаше книгите и когато страниците им бяха отбелязани от наскоро починали хора, това винаги го натъжаваше. Самият той притежаваше две такива книги. Бяха на рафт от библиотеката в кабинета му. Баба му ги бе намерила на нощното шкафче в спалнята на родителите му, след като те бяха загинали в автомобилна катастрофа, когато Арман беше малък.

От време на време вадеше книгите и докосваше разделителите между страниците им, но досега не бе намерил сили да продължи оттам, докъдето бяха стигнали майка му и баща му. Да прочете историята до края.

Сега държеше книгата на Констанс в ръце. Отпусна ги и се загледа през прозореца към малкия заден двор. Предполагаше, че под снега има зеленчукови лехи. През лятото трите сестри вероятно седяха на евтините пластмасови столове под сянката на голямото кленово дърво и пиеха студен чай. Четяха или разговаряха. Или просто мълчаха.

Зачуди се дали някога си бяха приказвали за отминалите дни, когато бяха петзначките Уеле. Дали си спомняха? Едва ли.

Домът приличаше на убежище, а в него се криеха именно от това.

Обърна се и погледна петното на килима и полицейската лента около него. Погледна книгата в ръцете си.

Скоро щеше да научи цялата история.

— Е, разбирам защо сестрите Уеле не са искали всички да знаят, че са прословутите петзначки — рече Лакост, докато се приготвяха да си тръгват. — Но защо не са държали никакви снимки, картички и писма в собствения си дом? Не ви ли се струва необичайно?

Гамаш се спусна по стъпалата на верандата и отвърна:

— Мисля, че ще установим колко малко неща в живота им могат да се определят като обичайни.

Двамата закрачиха бавно по утъпканата снежна пътека. Яркото слънце се отразяваше в искрящия сняг и ги караше да примижат.