Четири слепи мишки [bg]

— Дай да си починем малко от кървищата — каза най-накрая Сампсън.

Бяхме някъде по средата на пътя си.

— Добра идея — кимнах. — И аз искам да си почина малко. И без това скоро ще затънем в тях до шия. Как я караш напоследък? Излизаш ли с някоя? Сериозно ли е? Интересно?

— Табита — отвърна той. — Кара. Натали, Латаша. Знаеш Натали. Тя е адвокат в една кантора. А аз чух, че твоята нова приятелка от Сан Франциско ти идвала на гости този уикенд. Инспектор Джамила Хюз, отдел „Убийства“.

Засмях се.

— Кой ти каза?

Джон сбърчи вежди в дълбок размисъл.

— Чакай да видя. Нана май беше. И Деймън. И Джени. Алекс май и той се канеше да ми каже нещо. Мислиш ли да си седнеш на задника? Доколкото разбрах, тая Джамила била нещо по-специално. Дали ще можеш да се оправиш с нея?

Отново се разсмях.

— Отвсякъде ме натискат, Джон. Всеки иска отново да се закача. Да прекратя нещастния си живот на самотник. Да си седна на задника и да заживея един хубав живот.

— Тебе те бива в това. Добър татко, добър съпруг. Поне такъв те виждат хората.

— А ти? Ти какъв ме виждаш?

— И аз виждам тия хубави неща. Но виждам и тъмната страна. Част от теб иска да бъдеш стария Клиф Хъкстъбъл4. Но друга част от теб иска да си остане голям и лош самотен вълк. Казваш, че ще оставиш полицията. Може и да го направиш. Но на теб винаги ще ти харесва ловът, Алекс.

Хвърлих кос поглед на Сампсън.

— Кайл Крейг ми каза същите неща. Почти дума по дума.

— Видя ли? — кимна Сампсън. — Кайл не е тъпак. Гадно и извратено копеле, но не и глупак.

— Щом ми харесва толкова ловът, кой от нас първи ще си седне на задника в такъв случай? Ти или аз?

— Тук няма състезание. Моят пример за семейство не беше особено добър. Знаеш го. Баща ми изчезнал, когато съм бил на три годинки. Може да си е имал причина човекът. Майка ми никога не се свъртала на едно място за дълго време. Бе твърде заета да се мотае по улиците. И двамата ме биеха като тъпан. Биеха се и помежду си. Баща ми е чупил носа на майка ми три пъти.

— Страх те е, че ще бъдеш лош баща ли? — попитах го аз. — Да не би затова да не си сядаш на задника?

Той помисли малко.

— Не съвсем. Обичам децата. Особено пък ако са си твои. Обичам и жените. А може би точно тук е проблемът — обичам жените твърде много. — Сампсън се засмя. — И жените като че ли ме харесват.

— Доколкото разбирам, знаеш характера си в такъв случай.

— Да познаваш себе си, е добре — отвърна Сампсън и се усмихна широко. — Какво ти дължа, доктор Крос?

— Не се притеснявай. Ще ти го пиша на сметката.

Пред нас на пътя се появи табела — Харпърс Фери, три километра. Там бяха задържали човек, обвинен в убийство.

Бивш военен, полковник, с чисто досие.