Четири слепи мишки [bg]

Докато вървяха из гората, всеки един от тримата живееше в някакъв свой си свят. Харис си представяше самото убийство с реални лица и тела. Старки и Грифин си бяха останали реалисти и все пак се опасяваха да не би Харис нарочно да им навива пружините с описанието на обектите. Старки си спомняше как веднъж Харис докладва, че плячката била красива виетнамска ученичка, описвайки я до най-малки подробности. Обаче, когато се добраха до мястото, някакво малко селце в долината Ан Лао, намериха една неимоверно дебела жена, над седемдесетте, с черни брадавици, покриващи почти цялото й тяло.

Спомените бяха прекъснати от рязък мъжки вик, пронизал горите с неочакваността си.

Старки вдигна предупредително ръка.

— Хей! Хей! Какво става? Кой е там? Кой е?

Тримата мъже се заковаха по местата си. Харис и Грифин погледнаха към Старки, чиято ръка продължаваше да стърчи предупредително. Никой не отговори на виковете.

— Синтия? Ти ли си, мила? Ако това е шега, не е смешна.

Мъж. Млад. Явно развълнуван.

Тогава напред проблесна жълта светлина и лъчът й се насочи към тях. Старки тръгна бавно напред по пътя си.

— Хей — успя да каже само той.

— Какво става тук, по дяволите? Момчета, вие да не сте военни? — попита ги гласът. — Какво правите тук? На учение? На Апалачкия маршрут?

Старки най-сетне запали фенерчето си и лъчите му осветиха млад мъж малко под тридесетте, с къси панталони в цвят каки около глезените и с дебело руло тоалетна хартия в ръката.

Мургаво хлапе. Въздълга тъмна коса. Еднодневна брада по бузите. Не представляваше заплаха.

— На маневри сме тук. Извинете, че ви заварихме в такова неудобно положение — каза Старки на младия мъж, клекнал пред него, после се обърна към Харис и прошепна: — Кой, по дяволите, е този?

— Двойка номер три. Мамка му! Те май са изостанали след обект номер две.

— Добре тогава — кимна Старки. — Промяна в плана. Аз ще се погрижа за това.

— Тъй вярно, сър.

Старки изведнъж усети студенина в гърдите си и разбра, че и останалите вероятно изпитват същото. Това често им се бе случвало в боя, особено пък когато нещата се объркваха. Тогава чувствата се изостряха много. Сетивата му работеха на пълна мощност и той си даваше ясна сметка за всичко, което става наоколо, дори в периферията на зрението му. Сърцето му заби по-отчетливо, равномерно и силно. Обичаше тази напрегнатост точно преди случката.

— Може ли сега да ме оставите малко сам — попита клекналият. — Имате ли нещо против?