Уморените коне ги убиват, нали? [bg]

— Това, дето си го донесла, е страшна работа. Наистина е страшна работа.

— Взех го от един приятел — обясни ми тя. Погледна към мен и продума бавно: — Ченгетата убиха още един от братята ми.

— Не му провървя на Токо. Изправи се точно когато не трябваше. Казах му да не спира…

Тя кимна към две картонени кутии на пода.

— Най-добре се преоблечи. Извинявам се за обувките.

— Не намери ли?

— По-големи са.

— Няма нищо. — Взех едната от кутиите и я отворих. Вътре имаше пълен комплект — риза, чорапи, обувки, костюм. Бяха евтини и долнокачествени, но какво от това.

— Тази беше за Токо. Другата е за теб.

— Пистолетът остана у него. Нямах време да го прибера.

— Не могат да разберат откъде е взет — каза тя, опря автомата на пода и го облегна на вратата надолу с цевта.

— Това е добре.

Почти си бях свалил куртката, когато Джинкс сви, за да излезе от черния път на шосето. Изгубих равновесие от острия завой и паднах на пода в краката на Холидей. Докато сядах обратно, усетих как колата като че ли се снишава и набира скорост.

— Много съм доволен, че Кобет не се отметна — казах аз. — Това беше единственото, което ме притесняваше.

— Бях сигурна, че ще направи каквото трябва.

— Трябва да му пуснем нещо отгоре.

— Взел си е каквото му се полага, че и отгоре, а и на мен ми остана предостатъчно…

Не се и съмнявам, помислих си аз. На теб ти е останало повече, отколкото на която и да било друга жена в света.

Тя се пресегна и взе от предната седалка друга кутия с дрехи. Отвори капака и извади грижливо сгъната рокля. Свали каскета от главата си, пусна го на пода и зарови пръсти в косата си, за да бухне.

— Много добре се справи. Добре си се сетила да облечеш мъжки дрехи…

Тя ми се усмихна, разкопча токата на панталона си, но не и копчетата, просто се изхлузи от крачолите, като се облегна назад и изпъна рамене, за да се привдигне от седалката. Краката й бяха бели и стройни. Видях и най-дребните белези по кожата й, луничките, поричките и безбройните гънчици, които започваха над коляното й и се пресичаха в сложни геометрични форми, красиви като снежни кристали. С крайчеца на окото си видях още нещо, въпреки че се стараех да не гледам натам — не защото не исках, не защото се стеснявах, но след като си чакал толкова дълго като мен да видиш нещо такова, просто ти се ще то да се разкрие пред теб бавно, бавно, sostenuto4. Опитах се да не гледам, но погледнах и видях всичко — Атлантида, пътя към страната Шан, седемте града на Сибола5…