![Уморените коне ги убиват, нали? [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/0/7/9/umorenite-kone-gi-ubivat-nali-bg-download.jpg)
Уморените коне ги убиват, нали? [bg]
- Автор: Маккой Хорас
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-500-7
- Переводчик: София Василева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Уморените коне ги убиват, нали? [bg]». Краткое содержание книги:
В нашия свят на риалити телевизии и мимолетна слава този рязък, настойчив роман е по-уместен от всякога. Гардиън
Никога не бях виждал по-голям хладилник. Заемаше цялата задна стена. Вратата му беше колкото човешки ръст, отворих я и студеният влажен въздух се завихри навън, понесъл миризмата на масло. Не видях бутилки мляко. Имаше различни опаковки сирена, каси бира и безалкохолни напитки, купища пъпеши, масло — да напълниш с него цял камион, но мляко не видях. Докато държах вратата отворена, си помислих, че винаги става така, но чух нещо да стърже зад мен, обърнах се и видях някакъв човек в бяла престилка да влачи каса с бутилки мляко. Спря до мен и щом се изправи, забелязах, че е доста стар и носи очила с метални рамки.
Казах му:
— Имам чувството, че съм потъркал вълшебната лампа на Аладин.
— Днес закъснях с млякото. В завода пак им се развалила машината за миене на бутилки.
Усмихнах се съчувствено и взех от касата две бутилки от по един литър. В тоя миг някакъв слабичък спретнат мъж с двуреден костюм спря до пътеката.
— И двамата закъсняхме тази сутрин, а, Джо? — подхвърли той на човека в бялата престилка.
— Добрутро, мистър Хартфорд. Какво да се прави, закъсняхме. Пак им се развалила машината за миене на бутилки.
Мистър Хартфорд му кимна и си тръгна. Държеше сноп банкноти, пристегнати с ластиче, и две влогови книжки. Огледах се, за да разбера откъде се е появил. Видях стълбище, което водеше към някаква канцелария точно над големия хладилник. Ето откъде беше дошъл. Да, да…
— Друг път по кое време разнасяте млякото? — попитах Джо.
— Ами… към девет и половина — отвърна ми той; започна да опразва касата и да слага бутилките на металната полица, точно отпред, като отвориш вратата.
— Вие разнасяте млякото и на другия магазин на същата улица, онзи, който е по към центъра, нали? Оня… как му беше името…
— „Номер едно“ сигурно. Първо там спирам, а после идвам в този.
— Така си и мислех — виждал съм ви в „Номер едно“. Е, със здраве…
— Със здраве.
На излизане взех и пакет бисквити със сушени смокини. Платих на касата за млякото и за бисквитите и тръгнах към сервиза — вървях бавно и продължавах да изпитвам същото усещане, че ми е приятно, зяпах като всеки друг по витрините: електроуреди, лодки, риболовни такъми, употребявани пишещи машини и касови апарати на оказион.
В сервиза, в най-отдалечената част на паркинга, видях един голям автомобил с вдигнат преден капак и изваден двигател, отворих вратата и влязох вътре. Оставих едната бутилка на пода, с рязко движение разклатих другата, за да махна каймака, отворих пакета с бисквити и започнах да пирувам. Не ме беше грижа дали Холидей ще се обади. Чувствах се превъзходно — закътан в уюта на колата, в полумрака, който ми изглеждаше смътно познат, който смътно ми напомняше за нещо, отпих глътка мляко, за да го опитам, защото вкусът на нещо, за което си копнял дълго време, никога не е такъв, какъвто си го представяш, но след четвъртата или петата глътка се уверих, че млякото е истинско — прекалено добро питие за простосмъртните. Хапнах и няколко от бисквитите, но гледах да ми останат и за втората бутилка и наистина успях да си направя добре сметката.
Опънах се на седалката, извадих 38-калибровия револвер от джоба си и го сложих на пода до празните бутилки от мляко, пак се настаних удобно и се замислих за супермаркета, от който бях пазарувал. Мистър Хартфорд държеше в ръката си пачка банкноти и две влогови книжки и аз вече се бях досетил накъде е тръгнал. Подхвърли на млекаря, че и двамата са закъснели тази сутрин, а след като млекарят ми каза, че обикновено идва около девет и половина, значи мистър Хартфорд не тръгваше към банката преди девет и петнадесет. А това в ръцете му съвсем не беше плява. Ами добре, помислих си, утре между девет и пет и девет и десет ще се срещнем с млекаря в „Номер едно“. Все някога трябваше да започна.
Тъкмо се унасях, когато ми замириса на изгоряло. Не беше на плат или нещо друго познато. Изправих се бързо, огледах се и пак усетих миризмата. Все още не можех да я определя, нито пък откъде идва, но беше доста силна. Излязох от колата, огледах наоколо и под нея, но нищо. Наблизо, в един ъгъл, Нелс беше повдигнал зефира с лебедката и го смазваше. Прибрах пистолета от пода, сложих го в джоба на сакото си и отидох при Нелс.
— Откъде мирише?
— Сигурно от тия работи, дето Мейсън ги гори…
— Какви работи?