Уморените коне ги убиват, нали? [bg]

Изкатерихме се по брега, излязохме от коритото на реката и стигнахме до люцерната, където работехме, щом й дойде сезонът. Лъснало като пиринч, слънцето изгряваше — откровено слънце — не изпращаше към нас множество прекрасни цветове да ни мамят и да си мислим, че денят също ще бъде прекрасен, а висеше безцветно, та всеки, който го погледне, да разбере, че целта му е да пече и да изгаря. Още нямаше пет и половина, но по шосе 67 се движеха много коли. Повечето от тях не се виждаха, а по-скоро се чуваха — чистият утринен въздух играеше ролята на лекарска слушалка, така че се долавяше всеки такт на двигателите им. Хората бързаха да стигнат закъдето са тръгнали, преди слънцето да се издигне — към десет и половина, единайсет долината щеше да стане като пещ.

Харис започна да изостава и разбрах, че сме приближили моста над напоителния канал. Винаги минаваше последен, защото той отговаряше за тази група.

На моста докоснах с лакът Токо и му прошепнах:

— Гледай за камъка…

Не отговори. Погледнах го с крайчеца на окото си. Горната му устна трепереше.

„Боже мой, си помислих, той ще оплеска всичко.“ Прошепнах му:

— Успокой се. Още малко и автобусът ще дойде…

Тази част от плана също беше моя идея. Нямахме часовници, а трябваше да се съобразяваме с времето до секундата и затова бях предложил да използваме като сигнал за бягството клаксона на автобуса от компанията „Грейхаунд“. Опасен завой след опасен завой — такова беше планинското шосе и шофьорът на автобуса в северната посока винаги надуваше клаксона до дупка. Автобусът се появяваше на шосето рано всяка сутрин, към седем и петнайсет, започваше да изкачва стръмнината — дизеловият му двигател виеше като тромпета на Сачмо — стигаше първия остър завой — по-долния от двата, които образуваха извивка във формата на S — и тогава клаксонът ревваше два пъти с такава сила, че разтърсваше всичко живо в долината. След още няколко минути автобусът влизаше в горната част на извивката и отново даваше воля на клаксона. Това изсвирване, третото, беше сигнал за началото. То щеше да означава, че Холидей и Джинкс ни чакат на черния път на половин миля от шосето, до евкалиптовата горичка. До това време двамата с Токо трябваше да сме взели пистолетите и при третото изсвирване да се спуснем към горичката, на стотина метра от бостана. Стигнехме ли дотам, бяхме на сигурно място, защото дърветата растяха така близо едно до друго, че охраната не можеше да се промъкне между тях с конете. Евкалиптите нямаха дебели столове, бяха от малките, със стъбла като пищялки, но толкова нагъсто, че трябваше да се провираш между тях странично.