Уморените коне ги убиват, нали? [bg]

II

В момента работехме по средата на разстоянието между напоителния канал и евкалиптовата горичка, където трябваше да се спуснем, щом чуем сигнала. Събирахме пъпешите и ги нареждахме на купчини, така че по-късно да са готови за товарене в камиона на предприемача, а ние се придвижвахме по-нататък — към горичката. Байърс беше завързал коня си за едно младо дъбче недалеч от нас, стоеше под дръвчето на сянка и захапал лулата си от царевичен кочан, наблюдаваше поверените му затворници като падроне. С единствената разлика, че беше прегърнал пушката си.

Ние с Токо работехме близо един до друг, малко встрани от групата, сред която беше и Бъдлонг. Какво по-хубаво от това? Беше добро предзнаменование. Сега нямаше защо да се тревожа дали ще го улуча. Стоеше срещу мен като мишена.

— Май става късно, а? — продума Токо.

— Има още много време. — Вече не бях неспокоен. Бях преизпълнен с увереност. Всичко беше в мои ръце.

— На мен ми изглежда късно…

— По това време на годината слънцето може да те заблуди. Изкачва се много бързо. Още е само седем.

Взех няколко пъпеша, сложих ги на купчината и погледнах нагоре. В седем часа сутринта човек очаква слънцето едва да се е вдигнало над хоризонта, а то се бе изкачило доста нависоко. Върнах се при Токо и го предупредих:

— Отивам. А ти се отпусни най-сетне. Чуваш ли какво ти казвам?

— Отпуснал съм се.

— Така да е — отвърнах и се провикнах към Байърс. — Разрешете да прекъсна работа.

— Напускам втора група — извика Байърс на свой ред, за да предупреди надзирателя, който беше най-близо до нас, че ще отсъства за малко. Дойде при мен и спря. — Пак ли си ти, бе?

— Трябва да ида по нужда.

— Той не трябва да работи. Болен е — обади се Токо.

Байърс се ухили ехидно.

— Да си седи в кухнята, а?

— Има разстройство.

— От храната е — допълних аз.

— Добре, тръгвай… — махна Байърс с уинчестъра.

Тръгнах през бостана към походната тоалетна и внимавах да не стъпвам по врежовете на пъпешите, защото знаех, че Байърс върви на крачка след мен и ме следи.

— Моля да ме извиниш, императоре — промърморих през рамо.

— Знаеш ли какво си мисля? Според мен нямаш разстройство. Друг ти е зорът. Запек имаш, мен ако питат, ще си отрежа главата, ако нямаш запек.