Мечокът и Славеят
- Автор: Арден Кэтрин
- Серия: Winternight #1
- Год: 101
- Язык: болгарский
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Мечокът и Славеят». Краткое содержание книги:
След като майката на Василиса умира, баща ѝ отива в Москва и се връща с нова съпруга. Тя ненавижда селските порядки и забранява почитането на духовете. Всички смирено се съгласяват, но Василиса е ужасена, защото усеща, че това ще донесе само нещастия.
И се оказва права – реколтите загиват, зли същества от гората започват да се приближават и нещастие се настанява в селото. През това време мащехата на Василиса става все по-сурова с нея.
Опасността приближава и Василиса трябва да се противопостави дори на близките си, като призове опасни дарби, които дълго е потискала. Възможно ли е най-страшните приказки на бавачката всъщност да се окажат реалност?
> *Красива зимна история, пълна с магия, чудовища и опасностите от това да пораснеш.
> * * **Наоми Новик***
> *Завладяващ и лиричен, дебютният роман на Катрин Арден докосва сърцата и ускорява пулса. Очаквам с нетърпение следващата нейна книга.*
> ***Тери Брукс***
> *Прекрасно построен разказ за семейството и суровите чудатости на необятната зимна магия.
> * * **Робин Хоб***
отиде при Господ и господарката каза, че сега сме изоставени на
произвола на съдбата. Тя ви моли да ни изпратите друг свещеник, който да ни помогне да не изгубим пътя.
- Е - веднага отвърна митрополитът, - благодарете се, че вашето
спасение ми е под ръка.
Митрополитът Алексей освободи пратеника и изпрати да повикат
Константин Никонович.
Младият мъж дойде при прелата. Той беше висок, блед и пламенен.
Расото му от черна вълна подчертаваше красотата на косата и очите
му.
- Отец Константин - започна Алексей, - призован сте в служба на Бога.
Отец Константин не отвърна.
- Една жена - продължи митрополитът, - собствената сестра на
Великия княз, проводи пратеник, с когото моли за нашата помощ.
Паството на нейното село е останало без пастир.
Лицето на младия мъж не се промени.
- Ти си точният човек, който да отиде и да служи на тази дама и
семейството й - завърши Алексей и се усмихна с престорена
доброжелателност.
- Батюшка - отвърна отец Константин с толкова дълбок глас, че чак
беше стряскащ. Слугата до лакътя на Алексей изскимтя.
Митрополитът присви очи. - За мен е чест. Но аз вече имам работа
сред хората на Москва. И моите икони, които съм изрисувал за слава
на Бога - и те са тук.
- Мнозина от нас се грижат за хората на Москва - отбеляза
митрополитът. Гласът на младия свещеник беше едновременно
успокояващ и изнервяш и Алексей го наблюдаваше предпазливо. - А
онези бедни, изгубени души в пущинака си нямат никого. Не, не, наистина трябва да си ти. Заминаваш след три седмици.
Пьотър Владимирович е разумен мъж, помисли си Алексей. Три сезона на север
ще убият това парвеню) ши поне ще накарат толкова опасния му чар да повехне. По-
добре, omкoлкoтo да го убия веднага и хората да започнат да вземат плътта му като
реликва и да го направят мъченик.
Отец Константин отвори уста, но улови погледа на митрополита, който беше твърд като кремък. Стражите чакаха от двете му страни, а в
преддверието имаше още от тях с дълги алени пики. Константин
преглътна онова, което искаше да каже.
- Сигурен съм - меко добави Алексей, - че имаш да свършиш много
неща преди заминаването си. Бог да е с теб, синко.
С пребледняло лице, прехапал червените си устни, Константин
сковано склони глава, завъртя се кръгом и си тръгна. Тежкото му расо
се вееше и плющеше след него, докато напускаше стаята.
- Прав mu път - промърмори Алексей, макар все още да се чувстваше
неспокоен.
Той сипа квас в една чаша и го изля още студен в гърлото си.
***
В средата на лятото пътищата бяха сухи и обрасли с трева.
Умереното слънце се любуваше на сладко ухаещата земя и леки
дъждове разпръсваха цветя в гората. Но отец Константин не
забелязваше нищо от това. Той яздеше до пратеника на Ана с побелели
от гняв устни. Пръстите му тъгуваха за четките, боите и дървените
дъски за рисуване, за спокойната му и тиха килия. Най-вече тъгуваше
за хората, за любовта и копнежа им, за полууплашения им възторг, за
начина, по който ръцете им се протягаха към неговите. Да го вземат
дяволите този митрополит, който се бърка там, където не му е работа!
А сега беше заточен не по друга причина, а защото хората
предпочитаха него.
Е, щеше да обучи някое селско момче, да се погрижи да го
ръкоположат и след това щеше да бъде свободен да се върне в Москва.
Или може би да отиде по на юг, до Киев, или на запад, до Новгород.
Светът беше широк и Константин Никонович нямаше да остане да
гние в някакво стопанство в гората.
Константин прекара цяла седмица изпълнен с гняв и накрая
естественото му любопитство взе връх. Дърветата ставаха все по-големи, докато яздеха все по-навътре в дивите земи - огромни, дебели
дъбове и борове, високи колкото куполите на църкви. Слънчевите
поляни ставаха все по-редки, докато гората от двете страни се
приближаваше. Светлината беше зелена, сива и пурпурна, а сенките
падаха тежко като кадифе.
- Каква е земята на Пьотър Владимирович? - една сутрин попита
спътника си Константин.
Пратеникът се стресна. Яздеха от цяла седмица и красивият
свещеник почти не беше отворил уста, освен за да се нахрани.
- Много красива, батюшка - почтително отвърна мъжът. - Дърветата са
красиви като катедрали и от всички страни има искрящи потоци.