Мечокът и Славеят
- Автор: Арден Кэтрин
- Серия: Winternight #1
- Год: 101
- Язык: болгарский
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Мечокът и Славеят». Краткое содержание книги:
След като майката на Василиса умира, баща ѝ отива в Москва и се връща с нова съпруга. Тя ненавижда селските порядки и забранява почитането на духовете. Всички смирено се съгласяват, но Василиса е ужасена, защото усеща, че това ще донесе само нещастия.
И се оказва права – реколтите загиват, зли същества от гората започват да се приближават и нещастие се настанява в селото. През това време мащехата на Василиса става все по-сурова с нея.
Опасността приближава и Василиса трябва да се противопостави дори на близките си, като призове опасни дарби, които дълго е потискала. Възможно ли е най-страшните приказки на бавачката всъщност да се окажат реалност?
> *Красива зимна история, пълна с магия, чудовища и опасностите от това да пораснеш.
> * * **Наоми Новик***
> *Завладяващ и лиричен, дебютният роман на Катрин Арден докосва сърцата и ускорява пулса. Очаквам с нетърпение следващата нейна книга.*
> ***Тери Брукс***
> *Прекрасно построен разказ за семейството и суровите чудатости на необятната зимна магия.
> * * **Робин Хоб***
случаи. С изключение на вазилата.
Той беше просто създание. Каза, че както всички домашни духове се
е появил, когато били построени конюшните, и не си спомня нищо от
времето преди това. Но той притежаваше благородната естественост
на конете, а под палавостта на Василиса се криеше постоянство, което
- макар тя да не го знаеше - се нравеше на малкия дух на конюшнята.
Когато можеше, Вася изчезваше в обора. Тя можеше да наблюдава
вазилата с часове. Движенията му бяха нечовешки леки и пъргави и се
катереше върху гърбовете на конете като катерица. Когато духчето го
правеше, дори Метел стоеше неподвижен като камък. След известно
време на Вася започна да й се струва съвсем естествено да вземе ножа
и гребена и да му помага.
В началото уроците на вазилата бяха свързани само със занаята му -
почистването и лекуването на конете и разни поправки. Но Вася беше
много ентусиазирана и той скоро започна да я учи на no-странни неща.
Научи я да разговаря с конете.
Това беше език на очите и тялото, на звуци и жестове. Вася беше
достатъчно млада, за да учи бързо. Скоро тя започна да се промъква в
обора не само заради удобството на сеното и топлите тела, но и за да
си говори с конете. Седеше в конюшнята с часове и слушаше.
Ако я хванеха конярите, може би щяха да я изгонят, но те я
откриваха някак изненадващо рядко. Понякога Вася се тревожеше, че
никога не я намират. Всичко, което трябваше да стори, беше да се
прилепи до стената на отделението в конюшнята, след това да
заобиколи приклекнала коня и да избяга, а конярят никога дори не
вдигаше поглед.
ВТОРА
ЧАСТ
СВЕЩЕНИКЪТ СЪС ЗЛАТИСТАТА КОСА
В годината, в която Василиса Петровна стана на четиринайсет, митрополит Алексей планираше възкачването на престола на княз
Дмитрий Иванович. От седем години митрополитът беше регент на
Москва. Той интригантстваше, влизаше в схватки, създаваше съюзи и
ги нарушаваше, призоваваше мъже в битка и след това ги изпращаше
обратно у дома. Но когато Дмитрий достигна пълнолетие и Алексей
видя, че той е самоуверен, енергичен и има трезва преценка, каза:
„Е, доброто жребче не трябва да бъде оставено само да пасе“, и
започна да прави планове за коронация. Бяха ушити роби, бяха купени
кожи и бижута и бяха изпратени пратеници до Сарай, за да молят
снизхождението на Хана.
А Алексей, както винаги, продължи тихо да се оглежда за онези, които можеха да се противопоставят на наследственото право на княза.
Точно така той научи за един свещеник, който се наричаше отец
Константин Никонович.
Наистина Константин беше съвсем млад мъж, но за негово щастие
(или нещастие), беше и ужасно красив - коса с цвят на старо злато и
очи като синя вода. Беше известен в цяла Московия със своето
благочестие и въпреки младостта си беше пътувал надалеч - на юг чак
до Цариград и на запад до Елада. Четеше гръцки и можеше да спори
по неясните въпроси на теологията.
Освен това пееше с ангелски глас, така че хората плачеха, като го
слушаха, и обръщаха очи към Бога.
Но преди всичко Константин Никонович рисуваше икони. Хората
казваха, че иконите му са такива, каквито никога не са виждали в
Московия. Сякаш бяха направени от Божията ръка, за да благословят
грешния свят. Иконите му вече бяха прерисувани във всички
манастири в Северната Рус и шпионите на Алексей му разказаха за
възторжени, разюздани тълпи, за жени, които плачат, когато целунат
изрисуваните лица.
Тези слухове тревожеха митрополита.
- Е, аз ще отърва Москва от този златокос свещеник - каза си той. -
Щом като е толкова обичан, ако реши, гласът му може да обърне
народа срещу княза.
Той се зае да обмисля към какви средства да прибегне. Докато
умуваше, дойде пратеник от дома на Пьотър Владимирович.
Митрополитът веднага изпрати да доведат мъжа. Пратеникът
пристигна начаса, както беше потънал в прах, изтощен и благоговееш
пред лъскавото си обкръжение. Но когато каза „Благословете ме, отче“, гласът му само леко заекваше и той стоеше достатъчно
стабилно на краката си.
- Бог да е с теб - отвърна Алексей и направи кръстния знак. - Кажи ми
какво те води толкова далеч, синко.
- Свещеникът на Лесная Земля умря - обясни пратеникът и преглътна с
усилие. Беше очаквал да предаде съобщението на някоя не чак
толкова високопоставена личност. - Добрият дебел отец Семьон