Последният човек, или странната история на Робинзон К.
- Автор: Богати Петер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Боевски
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последният човек, или странната история на Робинзон К.». Краткое содержание книги:
Корабокрушенецът след дълго скитане попадна на малкото островче на цивилизацията. От него зависи как ще се подреди и колко ще издържи.
А може би някога на хоризонта ще се появи и кораб.
8
„Подредих“ се. Постепенно бях привикнал от време на време да сменям жилището си. Трябва да си призная, че такъв бивак още не бях имал. Вярно, пиенето не ми беше така подръка, както в резиденцията на господин генералния директор, но друго беше хиляди пъти по-важно: имах на разположение обичайните и толкова необходими основни предпоставки на цивилизацията светлината, топлината, водата…
В сравнение с предимствата това, че източниците ми на снабдяване оставаха сравнително надалеч, беше дреболия. В края на краищата какво по-просто от това вместо всеки ден да си търся храна, да отделя сега един цял ден и да натоваря някой по-малък камион с хранителни продукти, напитки и с всички онези дреболии, които са нужни за ежедневието. Не забравях и дрехите, особено бельото, защото, да си призная, не обичах да пера. По-просто беше носеното да се хвърли, отколкото да се пере. А запасите от ризи, чорапи за един човек изглеждаха толкова неизчерпаеми, колкото, да речем, и запасите от коняк. Пластмасовите пликове на съвременните опаковки засега устояваха на плесента и праха.
Един от павилионите на Института бе уреден като гостна. Тук биваха настанявани учените, дошли от чужбина за по-дълго време или за изследователска работа, тук спяха и онези, на които работата им включваше и нощни наблюдения. Не беше съвсем луксозен хотел, но каква полза щях да имам, ако във всяка стая имаше телефон и телевизор? Намерих удобно, чисто легло, баня, кухня с електрическа печка и бойлер; килер, където мога да струпам запасите си, и кука, на която мога да се обеся, ако все пак стигна до извода, че всички тия напъни са напразни.
В новата си империя се движех по-свободно, отколкото из града, който на всяка стъпка ми напомняше за случилото се, а дори не можех да се опитам да залича следите. Институтът в края на краищата не ми беше съвсем нов като дом — а просто беше повишен от втори (както някои с любов наричаха работното място) в първи. Относителната му затвореност или, ако така ви харесва повече, ограниченост ми помогна да възстановя илюзията си за ред. Намерих малкото ремарке на градинарите и насъбрах от градината, гостната и от другите места обувките и каквото друго намерих. Натоварих ги на ремаркето и ги откарах в един далечен кът на градината, в някаква барака. Постепенно заприличах на някой особняк аристократ, който си живурка самотно в парка на замъка си, в обществото на люлеещия се стол, напитките и пурите си. Ако ми се приискаше, можех да играя дори и голф. Само трябваше да окося тревата, защото беше висока и гъста и щеше да спира топката.
Възможно е да рисувам картината по-идилична, отколкото бе в действителност. Животът ми несъмнено стана по-прост, но не по-лесен. Още по време на пренасянето, при което не липсваха и физическите усилия — трябваше да повдигам сандъци и кутии, да ги товаря на камиона и отново да ги разтоварвам, — на няколко пъти ми се зави свят, задъхвах се. В началото се оправдавах с това, че не съм привикнал с физическа работа, но една сутрин ми се стори, че устата ми е подута. Езикът ме болеше, небцето ми гореше, а венците ми бяха отекли. Ужасих се, защото много се страхувах от заболяване: безпомощността умножава терзанията от самотата, а мъките при очакването на смъртта са по-лоши от мъките, причинени от болката…
Когато си оставен сам на себе си — а това се потвърждаваше всеки момент, — ставаш по-находчив: няма по-добро изпитание за инстинкта за живот от самотата. Този път разбрах, че не съм истински болен: просто бях хванал скорбут, както навремето моряците и полярните изследователи! Много отдавна от менюто ми отсъствуваха каквито и да е пресни хранителни продукти, последствията се разбираха от само себе си, още по-рано трябваше да се сетя… Бях в по-благоприятно положение от моряците и пътешествениците: влязох в най-близката аптека и глътнах няколко таблетки витамин „C“. Останалите натиках по джобовете си, като ги допълних с други витаминни препарати.