Поздрави от рая

Цялата тази история набираше скорост като че ли от само себе си. За Маргарет Бауман това беше като каране на кола с повредени спирачки по стръмен наклон — единственият изход е да управляваш с реакции на състезател набиращата скорост кола и да се молиш да стигнеш до равното без фатален сблъсък. Но да спреш по средата е абсолютно невъзможно.

Преди около година тя за пръв път бе осъзнала, че съпругът й показва недвусмислени признаци на пиянство. Имаше дни, когато той не слагаше в устата си нито капка алкохол; но имаше периоди, когато, два-три пъти седмично, тя се връщаше от работа и го намираше в някакво полусънно състояние и със забавени реакции след поглъщането вероятно на голямо количество алкохол, а забележките й само възбуждаха у него една притаена грубост и жестокост, което силно я плашеше. Дали се дължеше на пиянството му това, че (за пръв път откакто бяха женени) му бе изневерила? Тя не бе сигурна. С годините всеки от тях се бе променил, тя знаеше това. Но Том, съпругът й, като че ли бе претърпял основна промяна в характера си и тя все повече се ужасяваше от мисълта, че той ще разбере за връзката й и се тревожеше, че може да извърши ужасни неща с нея, с него, а може би и със себе си, ако узнаеше истината. Изневярата й бе продължила през края на лятото и по-голямата част от есента и чак тогава тя бе започнала да разбира, че всяка подобна връзка е изпълнена с толкова рискове, колкото и бракът. През първите няколко седмици бе достатъчен по един следобед седмично; той можеше да работи понякога през уикенда, а да си взема почивен ден през седмицата, а това лесно можеше да се съчетае с нейния собствен свободен следобед (в четвъртък), когато двамата се любеха в неговата собствена къща, която някога е била градски съвет в Северен Оксфорд. Така беше в началото; през първите два-три месеца бе интересно да е с него — той бе грижовен, стараеше се да й достави удоволствие. Но с течение на времето той (подобно на съпруга й) се бе променил: бе станал по-рязък в някои отношения, по-взискателен, по-неразговорчив, а собствения му стремеж за сексуално удовлетворяване (това бе съвсем ясно на Маргарет Бауман) изпълваше следобедните им занимания. Впоследствие той искаше да я вижда все по-често, дори я принуждаваше да измисля за пред шефа си поредица от посещения при зъболекари, лекари и неизлечимо болни роднини; или да се преструва пред съпруга си, че работи извънредно поради натрупване на недовършена работа. И докато тя в някаква степен презираше мъжа заради това, че така безпаметно бе позволил цялата му открита любов към нея да дегенерира до несдържана похотливост, все пак и нейната природа имаше физическа страна, и тя беше едновременно и груба, и егоистична, и взискателна, точно както и той, което правеше от двамата почти идеални партньори в леглото. Простата истина бе, че колкото повече той я използваше и злоупотребяваше с нея, толкова повече сексуално удоволствие успяваше да изтръгне от нея, а и толкова по-гордо тя осъзнаваше, че е физическият обект, към който е насочен видимо ненаситния му апетит към тялото й. Всъщност, към последната четвърт на годината тя започна да подозира, че се нуждае толкова от него, колкото и той от нея, въпреки че дълго време отказваше да признае, дори и пред себе си, всички последствия от подобно подозрение. Но после й се наложи да погледне фактите направо. Скоро той започна да предявява твърде много изисквания към нея, като я умоляваше да се виждат дори за половин час по обяд, когато (честна дума) тя по-скоро би предпочела чаша червено вино и сандвич с шунка в „Росната капка“ в компанията на своята приятелка и колежка Гладис Тейлър. И тогава дойде моментът да се свалят картите, което тя бе очаквала рано или късно да се случи. Той я бе помолил да напусне съпруга си и да отиде да живее при него: било време да напусне човека, когото не обича и да отиде при този, когото обича. И, въпреки че тя почти бе на път да каже „да“, в крайна сметка отговорът й беше „не“.