Колекционерите [The Collectors - bg]

— Добре ли го прави?

— О, да. А ти какво откри?

Преди да отговори, Анабел отпи глътка вино от чашата пред себе си.

— Рулетката в съседство с Колелото на късмета. Екип от четирима „дублира“ залога, при това доста добре.

— Мислех, че отдавна са обучили крупиетата как се ограничават залозите — рече с въздишка Лио. — А какво ще кажеш за скритите камери и микрофончета, с които са натъпкани днешните казина?

— Знаеш колко непредвидима е рулетката. Ако си добър, винаги ще съумееш да я удариш независимо от високите технологии.

— На мен ли го казваш? — усмихна се той и докосна с чашата си нейната.

— Как ти се струва охраната?

— Нищо особено. Предполагам, че хранилището е някъде долу, под хиляда тона бетон, охранявано от цял полк мъже с автомати.

— Добре, че нямаме път натам — направи кисела физиономия тя.

— Да. В противен случай рискуваш да си развалиш маникюра. — Лио остави чашата си на бара. — На колко години е Джери според теб?

— Шейсет и шест — бързо отвърна тя.

— Бас държа, че годините изобщо не са го променили.

— Така е.

Отговорите й бяха толкова категорични, че той я изгледа с подозрение.

— Нали вече провери номерацията, Лио? Измамник №1.

— По дяволите, ето го и самият гадняр! — изсъска Лио и побърза да се извърне с гръб към залата.

Към бара се приближаваше група от шестима високи и яки младежи, заобиколили по-нисък мъж с гъста бяла коса, широки рамене и загоряло лице. Беше облечен в скъп тъмносин костюм с жълта вратовръзка. Дълъг белег загрозяваше едната му скула, а носът му очевидно беше чупен многократно. Очите под рунтавите бели вежди внимателно опипваха ярко осветеното казино — истинска империя на игрални автомати, карти и разбити надежди.