Гръмотевичният дом

— Здрасти, красавице. Ти ли си поръчала такси?

Вторият беше около трийсет и пет годишен. Имаше гола глава, гладко, открито, почти бебешко лице:

— Дошли сме да ви откъснем от всичко това.

— А аз очаквах лимузина — пошегува се тя.

— А ти какво си мислиш, че е това, сладурано? — попита по-възрастният и посочи носилката като че й представяше някакво най-луксозно возило. — Обърни внимание на тези класически линии! — После тупна десетсантиметровия матрак на носилката. — А каква тапицерия има само. Ние предлагаме само най-доброто!

— Като изключим лимузината, има ли някакъв друг начин да се возите легнала?

— И то с шофьор — добави по-възрастният и посегна към преградата на леглото.

— С двама шофьори — уточни плешивият и докара носилката до леглото. — Аз съм Фил. А другият джентълмен е Елмър Мърфи.

— Викат ми Мърф.

— Викат му и по-лоши неща.

Макар все още да се боеше да слезе на долния етаж в непозната територия, Сюзан изпита удоволствие от бърборенето им. Приятелското им отношение, желанието им да я предразположат и собственото й намерение да не разочарова Макгий я окуражиха достатъчно, за да се плъзне от леглото си върху носилката. Тя вдигна поглед към тях:

— Вие двамата винаги ли сте такива?

— Какви? — попита Мърф.

— Иска да каже очарователни — поясни Фил и постави под главата й миниатюрна, малко твърда възглавница.

— Това да — усмихна се Мърф. — Винаги сме чаровни.

— По нищо не отстъпваме на Кари Грант.

— Просто така сме си родени.

— А ако погледнете в речника как е обяснена думата „чар“… — започна Фил.

— … ще видите там нашите снимки — довърши вместо него Мърф.

Завиха я с тънко одеяло, закрепиха го с ремък и я избутаха в коридора.

На долния етаж.

За да не мисли накъде отива, Сюзан ги запита:

— Но защо е нужна тази носилка? Не може ли просто с инвалиден стол?

— Те са прекалено подвижни — отвърна Мърф.

— Американците обичат подвижността.

— Мразят да остават на едно място.

— Ако оставим някой пациент сам на инвалиден стол дори за десет секунди — подхвана Фил.

— … той ще се окаже на половината път до Месопотамия, докато се върнем — довърши Мърф.

Бяха стигнали до асансьора. Мърф натисна белия бутон с надпис „Надолу“.

— Чудесно място — възкликна Фил, докато вратите на асансьора се разтваряха.

— Кое? — зачуди се Мърф. — Този асансьор? Чудесен?

— Не, Месопотамия — обясни Фил.

— Ти си бил там, а?

— Там прекарвам ваканциите си през зимата.

— Да, знам, но не мисля, че вече съществува Месопотамия.

— Гледай някой месопотамец да не те чуе случайно какви ги приказваш — предупреди го Фил.

Продължиха да бърборят по коридора и по целия си път по коридора на първия етаж към отделението за лечебна физкултура, което се намираше в едно от по-късите крила на сградата. Тук те предадоха Сюзан на госпожа Флорънс Аткинсън, специално обучения терапевт, която отговаряше за болничните занимания по ЛФК.