Сага за Форсайтови
- Автор: Голзуърди Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сага за Форсайтови». Краткое содержание книги:
Но под британската сдържаност и благопорядъчност тлеят страсти и се заплитат сложни, бурни, а понякога и гибелни отношения. Външно хладният Соумс Форсайт е болезнено влюбен в съпругата си Айрин, която не отвръща на чувствата му, осъзнавайки, че бракът й е бил грешка. Сърдечната и всеотдайна Джун, племенница на Соумс, копнее да се посвети изцяло на годеника си, архитекта Филип Босини, и да му бъде опора в творческия път. Но между Айрин и Босини възниква непреодолимо привличане — последвалите от него трагични събития променят не една съдба и стават причина за още драми на фона на дълга и мъчително сподавяна вражда между двата клона на рода.
Творбата обхваща период от над трийсет години, изгражда десетки паметни образи и отразява не само човешките съдби, но и променящите се нрави и стойности, конфликта между собственическото чувство и поривите към любовта и освободеността на изкуството, разчупването на традициите и прехода към модерната епоха. Дълбока, неизмерно увлекателна и художествено издържана, трилогията е най-знаменитата семейна сага в световната литература.
И зачака удобен случай, докато Айрин поднасяше на архитекта първата чашка чай. Тъничък слънчев лъч, промъкнал се през дантелата на щорите, стопляше бузите й и блестеше в златото на косите и в кротките й очи. На същия лъч може би се дължаха руменината и стеснението на Босини.
Соумс не обичаше слънцето, затова веднага стана и спусна щората. После пое от жена си своята чаша чай и каза по-студено, отколкото възнамеряваше:
— Не виждате ли все пак някаква възможност да извършите строежа за осем хиляди? Сигурно има много дреболии, които може да се променят.
Босини изпи наведнъж чая си, остави чашата и отвърна:
— Нито една!
Соумс разбра, че е засегнал с предложението си някоя неразбираема струна на лично тщеславие.
— Добре — съгласи се той намусен и примирен, — да бъде по вашему.
След няколко минути Босини стана да си върви. Соумс също стана, за да го изпрати. Архитектът изглеждаше в необяснимо повишено настроение. След като го погледа как се отдалечава с леко олюляваща се походка, Соумс се върна доволно в гостната, където Айрин прибираше нотите, и, подтикнат от непреодолим пристъп на любопитство, попита:
— И така, какво мислиш за Пирата?
Загледа килима, докато очакваше отговора й; трябваше доста дълго да почака.
— Не зная — каза най-после тя.
— Смяташ ли, че е красив?
Айрин се усмихна. А на Соумс се стори, че му се присмива.
— Да — отвърна тя, — много.
Смъртта на леля Ан
В края на септември настъпи утрото, когато леля Ан не беше вече в състояние да поеме от ръцете на Смитър емблемата на личното си достойнство. Щом погледна старческото лице, набързо повиканият лекар съобщи, че мис Форсайт е починала в съня си.
Леля Джун и Естер бяха съкрушени от неочаквания удар. Никога не бяха допускали такъв край. Всъщност съмнително е дали въобще допускаха, че краят неизбежно ще настъпи. В душата си те смятаха за неразумно от страна на Ан да ги напусне така — без да се обади, без дори да се бори. Съвсем не й подхождаше.
Най-дълбоко може би ги засягаше мисълта, че една Форсайт е могла да изпусне така леко живота. Щом е било възможно да го стори тя, защо да не го сторят всички?
Цял час мина, докато се решат да кажат на Тимоти. Да можеха поне от него да скрият вестта! Или да му я съобщят постепенно!
Дълго стояха те пред вратата му и шушукаха. След като свършиха мисията си, зашушукаха отново.
Страхуваха се, че след време скръбта му все повече ще се засилва. Но засега бе посрещнал вестта по-добре, отколкото можеше да се очаква. Нямаше да напусне леглото, разбира се!
Разделиха се с безгласен плач.
Сломена от удара, леля Джули плачеше в стаята си. Загрозеното й от сълзите лице беше разделено на малки участъци с ръбчета мека плът, подпухнала от вълнението. Невъзможно беше да си представи живота без леля Ан, след като беше живяла седемдесет и три години с нея, прекъснати само от краткото междуцарствие на собствения й брак, който й се струваше сега нещо недействително. През равни промеждутъци от време отиваше до шкафа си и взимаше изпод сашетата с лавандулов спирт нова носна кърпичка. Топлото й сърце не можеше да понесе мисълта, че Ан лежи безнадеждно студена.
Мълчаливата и търпелива леля Естер, хранилище на семейната енергия, седеше в гостната със спуснати щори; и тя бе поплакала отначало, но съвсем безгласно, без външни прояви. Ръководното й начало — запазването на жизнените сили — не я напускаше дори в скръбта. Тя седеше стройна, неподвижна, загледана в решетката на камината, със скръстени ръце в скута на черната копринена рокля. Сигурно ще я накарат да върши нещо! Като че имаше някакъв смисъл в това! Каквото и да правят, нямаше да върнат Ан! Защо ще я тревожат?
В пет часа дойдоха трима от братята: Джолиън, Джеймс и Суидин. Никълъс беше в Ярмут, Роджър имаше тежък пристъп на подагра. Мисис Хеймън бе дошла сама по-рано; видя Ан и си отиде, като остави бележка за Тимоти — която не му предадоха, — че е трябвало да й съобщят по-рано. Всъщност всички чувстваха, че е трябвало да им съобщят по-рано, сякаш така бяха пропуснали нещо; а Джеймс заяви:
— Знаех, че ще стане така; казах ви — няма да изкара лятото.
Леля Естер не отговори; наближаваше вече октомври, но имаше ли смисъл да спори? Има хора, които вечно мърморят.
Поръча да кажат на сестра й, че са дошли братята. Мисис Смол слезе веднага. Измила беше лицето си, което беше все още подпухнало; и, макар че погледна строго светлосините панталони на Суидин — той бе дошъл направо от клуба, където го бе заварила вестта, — имаше по-весело изражение от друг път. Дори сега не можеше да преодолее вродената си черта да върши неуместни неща.