Капан за сънища
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #44
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Еленкова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Капан за сънища». Краткое содержание книги:
Минават години, пътищата им се разделят. Свързват ги само приятелят от детинство — слабоумният Дудитс, когото навремето са спасили от банда садистични грубияни, и ежегодните ловни експедиции до Бърлогата — усамотена хижа в местността Джеферсън Тракт сред горите на Мейн.
Както обикновено Хенри, Джоунси, Бобъра и Пит с нетърпение очакват поредната си среща, но последвалите събития ще се окажат фатални и за четиримата. Кошмарът започва, когато по време на снежна буря приютяват в Бърлогата непознат ловец. Той твърди, че се е изгубил в гората, ала поведението и видът му са необичайни — зъбите му са изпадали, по лицето му се забелязва червеникав мъх, несвързано бръщолеви за странни светлини в небето.
Оказва се, че в Джеферсън Тракт се е приземил космически кораб на извънземни, разпространяващи телепатия и червеникавозлатиста плесен, която убива земните жители.
Районът е изолиран, правителството изпраща отряд командоси-главорези, чиято задача е да унищожат както нашествениците, така и хората и животните, прихванали космическата зараза.
Четиримата приятели са принудени да се борят за живота си, влизайки в битка със същество от друг свят. Единственият им шанс за оцеляване е скрит в миналото им… и в капана за сънища.
— Затвори вратата, Бобър, в пещера ли си расъл?
— Ела тук. Трябва да видиш нещо.
Джоунси застана на прага. Отвори уста да каже нещо, но размисли и я затвори. Задния двор гъмжеше от животни за цяла зоологическа градина. Най-вече сърни — няколко десетки сърни и елени. Но сред тях имаше и миещи мечки, мармоти и цял полк катерички, които с лекота припкаха по снега. Иззад бараката, където държаха моторната шейна и разни инструменти и резервни части, се появиха три големи кучета, които Джоунси отначало взе за вълци. После видя старо избеляло въже около врата на едното и заключи, че всъщност са подивели домашни кучета. Всички животни се движеха на изток, нагоре по склона на Дерето. Между две групички сърни забеляза две доста големи диви котки — той разтърка очи, сякаш да пропъди видението. Но като ги отвори, котките още бяха там. Както и всички сърни, мармоти, миещи мечки и катерички. Напредваха бавно, без въобще да поглеждат двамата мъже на вратата на хижата, но в никакъв случай не приличаха на обхванати от паника животни, бягащи от пожар. Не се надушваше и дим. Просто се движеха на изток и скоро в района нямаше да остане нито един от дивите им обитатели.
— Мили, Боже, Бобър! — тихо и почтително възкликна Джоунси.
Приятелят му се взираше в небето. За миг отмести поглед към животните, после отново вдигна глава към облаците.
— Ъ-хъ. Я сега погледни нагоре.
В небето танцуваха десетина искрящи светлини, някои червени, други — синкаво-бели. Озаряваха облаците и Джоунси в миг проумя, че именно тях е видял Маккарти, докато се е скитал заблуден в гората. Светлините подскачаха насам-натам, сякаш се закачаха, от време на време за миг се сливаха и заблестяваха така силно, че трябваше да присвие очи, за да продължи да ги гледа.
— Какво е това?
— Не знам — отвърна бобъра, без да откъсва поглед от небето. Наболата брада изпъкваше в зловещ контраст с пребледнялото му лице. — Но на животните не им харесва. От него бягат.
2
Наблюдаваха странното явление вече десетина-петнайсет минути, когато Джоунси долови някакво бръмчене, подобно на бученето на електрически трансформатор. Попита Бобъра дали го чува, но приятелят му само кимна безмълвно, без да откъсва поглед от светлините в небето, които по размер се доближаваха до капак на улична шахта. Подозираше, че животните бягат от шума, не от светлините, но си замълча. Нямаше сили да отговори — изведнъж почувства прилив на омаломощаващ страх, който се промъкваше в костите му, трескав и упорит като лек грип.
Най-сетне светлините взеха да избледняват и макар Джоунси да не бе видял ни една да угасва, изведнъж му се сториха по-малко. И животните бяха оредели, а изнурителното бръмчене затихваше.
Бобъра се стресна, сякаш се събуждаше от дълбок сън:
— Фотоапарат! Искам да ги снимам, преди да изчезнат.
— Да не мислиш, че ще ги…
— Трябва да опитам! — буквално изкрещя Бобъра, после сниши глас и продължи: — Трябва да опитам. Поне ще снимам сърните и тия работи, преди да са… — Вече се обръщаше да влезе в кухнята, мъчейки се да си припомни под коя купчина мръсни дрехи е забутал стария си очукан фотоапарат, когато изведнъж се закова на място. После заяви със съвършено равен, абсолютно несвойствен за него глас:
— О, Джоунси, мисля, че имаме проблем.
Джоунси хвърли последен поглед към чезнещите светлини (вече се бяха смалили и на големина) и се обърна. Бобъра стоеше до мивката, вперил поглед в голямата стая.
— Какво? Сега пък какво има? — Тази свадлива, хаплива, леко треперлива интонация… това неговият глас ли беше?
Бобъра посочваше нещо. Вратата на стаята, където бяха настанили Рик Маккарти, зееше. Вратата към банята пък, която бяха оставили отворена, за да не се обърка гостът, ако се наложи да задоволи естествените си нужди, беше затворена.
— Усещаш ли? — със сериозно изражение попита Бобъра.
Усещаше, въпреки чистия въздух, който влизаше през отворената врата — познатият дъх на етер или етилов спирт, с който сега се примесваха други миризми. Със сигурност на фекалии и може би на кръв. Но и на нещо друго, нещо като минен газ, който милиони години е бил впримчен в земните недра и най-сетне е бил освободен. С други думи, не беше пръдня от онези, които карат лагеруващите деца в притъмнелите палатки да се заливат от смях. Тази миризма беше далеч по-остра и ужасяваща. Можеше да се оприличи на пръдня единствено поради липсата на по-добро сравнение. Бе миризмата на зараза и мъчителна смърт.
— Я виж тук.
Бобъра посочи дебелите греди на пода. Между двете врати се проточваше ярка следа от кървави капчици. Сякаш Маккарти бе хукнал към кенефа със силно кръвотечение от носа.