Капан за сънища
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #44
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Еленкова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Капан за сънища». Краткое содержание книги:
Минават години, пътищата им се разделят. Свързват ги само приятелят от детинство — слабоумният Дудитс, когото навремето са спасили от банда садистични грубияни, и ежегодните ловни експедиции до Бърлогата — усамотена хижа в местността Джеферсън Тракт сред горите на Мейн.
Както обикновено Хенри, Джоунси, Бобъра и Пит с нетърпение очакват поредната си среща, но последвалите събития ще се окажат фатални и за четиримата. Кошмарът започва, когато по време на снежна буря приютяват в Бърлогата непознат ловец. Той твърди, че се е изгубил в гората, ала поведението и видът му са необичайни — зъбите му са изпадали, по лицето му се забелязва червеникав мъх, несвързано бръщолеви за странни светлини в небето.
Оказва се, че в Джеферсън Тракт се е приземил космически кораб на извънземни, разпространяващи телепатия и червеникавозлатиста плесен, която убива земните жители.
Районът е изолиран, правителството изпраща отряд командоси-главорези, чиято задача е да унищожат както нашествениците, така и хората и животните, прихванали космическата зараза.
Четиримата приятели са принудени да се борят за живота си, влизайки в битка със същество от друг свят. Единственият им шанс за оцеляване е скрит в миналото им… и в капана за сънища.
Разбърка тестето и раздаде; свали две карти, после отмести дъската и прибра двете, които Бобъра му изчисти. Бобъра сече и това беше краят на предварителното раздаване: сега бе ред да набутат пръчиците на дъската. „Човек може да направи точки на дъската и пак да загуби играта — поучаваше ги Леймар Кларъндън, стискайки между зъбите си вечната цигара «Честърфийлд», и нахлупил шапката с надпис «Строителна компания Кларъндън», вечно килната над лявото му око; винаги говореше така, сякаш знае тайна, която е готов да разкрие само срещу добро заплащане; Леймар Кларъндън беше печен татко-работяга, с когото шега не бива, и който си отиде на четирийсет и осем годишна възраст от инфаркт — но ако имаш точки на дъската, никога не си капо.“
„Тук не се тупка“ — рече си Джоунси. Моментално последва треперливият омразен глас от болницата: „Моля ви, престанете, не издържам повече, искам инжекция, искам Марси!“ Божичко, защо светът е толкова гаден? Защо има толкова колела, които жадуват да смажат пръстите ти, и толкова зъбчати колела, готови да те изкормят?
— Джоунси?
— А?
— Добре ли си?
— Да, що?
— Потръпна.
— Така ли? — Разбира се, че потръпна, много добре го знаеш.
— А-ха.
— Сигурно става течение. Надушваш ли нещо?
— Искаш да кажеш… оня ли?
— Е, нямам предвид потта на Мег Райън. Да, оня.
— Не. На няколко пъти ми се стори… но си беше плод на въображението ми. Защото тия пръдни, да ти кажа…
— … смърдяха отвратително.
— А-ха. Именно. И оригните. Братче, направо топовни изстрели!
Джоунси кимна и си рече: „Страх ме е. Седя си тук и се насирам от страх насред снежната буря. Искам Хенри, мамка му. Голям майтап, а?“
— Джоунси?
— Какво?
— Ще я играем ли или не?
— Да, ама… дали с Хенри и Пит всичко е наред?
— Откъде да знам?
— Нямаш ли… някакво усещане? Може би виждаш…
— Виждам само муцуната ти.
Бобъра въздъхна:
— Мислиш ли, че всичко е наред?
— В интерес на истината, мисля, че нищо лошо не им се е случило. — Но преди да отговори, крадешком погледна първо часовника — беше единайсет и половина — после затворената врата на стаята, където спеше Маккарти. Капанът за сънища се полюшна и бавно се завъртя, сякаш раздвижен от нечие дихание. — Просто карат бавно. Всеки момент ще дойдат. Хайде, давай да играем.
— Добре. Осем.
— Петнайсет за две.
— Мамка му! — Бобъра лапна една клечка. — Двайсет и пет.
— Трийсет.
— Давай.
— Едно за две.
— Кофти мръвка! — Джоунси отброи полетата — на този ход мина ъгъла и забучи своята пръчица на третата улица, а Бобъра кисело се позасмя и заяви: — Винаги, когато ти раздаваш, само ти дишам праха.
— Аха и когато ти раздаваш, пак не можеш да ме стигнеш. Истината е жестока. Хайде, играй.
— Девет.
— Шестнайсет.
— И едно за последната карта — отсече Бобъра, сякаш с това морална победа. Изправи се и продължи: — Излизам да пусна една вода.
— Защо? Имаме прекрасна тоалетна, в случай че не знаеш.
— Знам. Искам да видя мога ли да си напиша името в снега.
Джоунси се засмя.
— Абе, ти ще пораснеш ли някога?
— Ако зависи от мен — никога. А ти пази тишина. Да не се събуди оня.
Джоунси събра картите и ги заразбърква, а приятелят му излезе в задния двор. Изведнъж се улови, че мисли за онази разновидност на играта, която играеха като малки. Наричаха я „играта на Дудитс“ и обикновено се събираха в дневната на семейство Кавел. По нищо не се различаваше от общоизвестния крибидж, освен дето възлагаха на Дудитс да отбелязва на дъската резултата. „Имам десет — казва Хенри, — сложи ми десет, Дудитс.“ Дудитс се ухилва до уши с шантавата си усмивка, която неизменно изпълваше Джоунси с щастие, и отбелязва четири, шест, десет или две дузини. Правилото беше никога да не се оплакваш и некога да не казваш: „Дудитс, това е твърде много“ или „Дудитс, не е достатъчно“. Леле, какъв смях падаше. Ако се случеха наоколо госпожа и господин Кавел също се смееха, и Джоунси помнеше как веднъж (с момчетата са били на по петнайсет-шестнайсет години) Дудитс, разбира се, беше на колкото си беше, неговата възраст никога нямаше да се промени, което беше най-хубавото и най-страшното при него — та онзи път Алфи Кавел се просълзи и каза: „Момчета, ако знаете колко много означава това за мен и за жената, само ако знаете колко важно е за Дудитс…“
— Джоунси! — Това бе гласът на Бобъра, но странно безразличен. Джоунси настръхна от студения въздух, който нахлуваше през отворената кухненска врата.