Капан за сънища
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #44
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Еленкова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Капан за сънища». Краткое содержание книги:
Минават години, пътищата им се разделят. Свързват ги само приятелят от детинство — слабоумният Дудитс, когото навремето са спасили от банда садистични грубияни, и ежегодните ловни експедиции до Бърлогата — усамотена хижа в местността Джеферсън Тракт сред горите на Мейн.
Както обикновено Хенри, Джоунси, Бобъра и Пит с нетърпение очакват поредната си среща, но последвалите събития ще се окажат фатални и за четиримата. Кошмарът започва, когато по време на снежна буря приютяват в Бърлогата непознат ловец. Той твърди, че се е изгубил в гората, ала поведението и видът му са необичайни — зъбите му са изпадали, по лицето му се забелязва червеникав мъх, несвързано бръщолеви за странни светлини в небето.
Оказва се, че в Джеферсън Тракт се е приземил космически кораб на извънземни, разпространяващи телепатия и червеникавозлатиста плесен, която убива земните жители.
Районът е изолиран, правителството изпраща отряд командоси-главорези, чиято задача е да унищожат както нашествениците, така и хората и животните, прихванали космическата зараза.
Четиримата приятели са принудени да се борят за живота си, влизайки в битка със същество от друг свят. Единственият им шанс за оцеляване е скрит в миналото им… и в капана за сънища.
— Не зная. — Пит рискува последен поглед към облаците. Беше останала една-единствена светлина, която беше толкова бледа, че човек нямаше да я види, ако не я търсеше. — Госпожо? Госпожо? Почти си заминаха. Спокойно, вече няма страшно.
Тя не отвърна, само продължи да притиска лице към гумата. Оранжевите ленти на шапката й се развяваха и плющяха. Пит въздъхна и се обърна към Хенри:
— Какво да направя?
— Нали ги знаеш онези дърварски заслони край пътя? — Струваше му се, че са поне осем-девет: представляваха навеси с покриви от ръждясала ламарина, в които дърварите складираха нарязаните дърва и сечивата си.
— Естествено.
— Къде е най-близкият?
Пит затвори очи, вдигна пръст и го заклати. В същото време издаваше странен звук, притискайки език към небцето: „кл-кл-кл“. Този трик бе негов патент още от гимназията. Не беше стар колкото навика на Бобъра да гризе моливи и да дъвче клечки за зъби, или страстта на Джоунси към филмите на ужасите и криминалетата. Но обикновено даваше резултат. Хенри зачака, надявайки се и този път да има успех.
Сякаш доловила особените звуци въпреки воя на вятъра, жената вдигна глава и се огледа. На челото й бе останало огромно кално петно от гумата.
Пит най-сетне отвори очи:
— Право напред. — Той протегна ръка към Бърлогата. — След завоя има хълм. Като се спуснеш по хълма, следва права отсечка. В края на тази отсечка има заслон. Отляво. Покривът е пропаднал. Веднъж някакъв човек на име Стивънсън е имал кръвотечение от носа на това място.
— Ами?
— О, де да знам, бе, братче. — Пит отклони поглед, сякаш се засрами.
Хенри имаше бегъл спомен за заслона… а това, че покривът е пропаднал, всъщност може би бе добре — поне щяха да бъдат на завет.
— На какво разстояние се намира?
— Осемстотин метра. Или може би километър и двеста метра.
— Сигурен си, така ли?
— А-ха.
— Можеш ли да стигнеш до там с това коляно?
— Мисля, че да — ами тая?
— Тя е по-добре.
Хенри постави ръце на раменете на жената, накара я да се обърне към него, приведе се и почти опря нос в лицето й. Дъхът й вонеше отвратително — към миризмата на антифриз се примесваше нещо мазно и органично — но той не се отдръпна.
— Трябва да вървим! — съобщи й той и макар да не й крещеше, изричаше думите високо и отчетливо като команди. — На три тръгваш с мен! Едно, две, три!
Хвана я за ръка и я изведе покрай скаута на пътя. Отначало се противеше, но после го последва съвършено кротко и сякаш изобщо не усещаше силата на вятъра, който ги блъскаше в гърдите. Повървяха пет минути — Хенри стискаше жената за дясната ръка — когато Пит политна.
— Чакай, шибаното коляно пак се опитва да ме схване.
Наведе се да го разтрие, а Хенри вдигна поглед към небето. Светлините бяха изчезнали.
— Добре ли си? Ще стигнеш ли до там?
— Да. Да тръгваме.
6
Без проблеми изминаха пътя до завоя и вече се бяха изкатерили до средата на възвишението, когато Пит падна и се хвана за коляното, като стенеше и ругаеше. Забеляза, че Хенри го гледа, и нададе чудат звук, който беше нещо средно между смях и ръмжене:
— Не бери грижа за мен. Дъртият Пит ще се оправи.
— Сигурен ли си?
— А-ха.
За ужас на Хенри (макар че в цялата работа имаше и нещо забавно — тази мрачна присмехулност като че ли изобщо не го напускаше) приятелят му стисна юмруци и се заудря по коляното.
— Пит…
— Скрий се, ма, гърбицо проклета, разкарай се! — закрещя онзи, сякаш останалите изобщо не съществуваха. През цялото време жената стоеше неподвижно с гръб към вятъра, а оранжевите панделки се ветрееха пред лицето й; беше безмълвна като изключена машина.
— Пит, какво става?
— Вече ми мина. — Вдигна измъчен поглед… но в него проблесна присмехулна искрица. — Това сега пълна шибания ли е, или не?
— Май е.
— Абе, не вярвам да се довлека чак до Дери, ама до колибата все ще се замъкна. — Протегна ръка. — Помогни ми, вожде.
Хенри пое дланта му и го дръпна. Пит се изправи с вдървени крака, сякаш извършваше церемониален поклон, после застина за миг и допълни:
— Трябваше да вземем бирите.
Добраха се до върха на възвишението, а от другата страна вече не духаше толкова силно. Като стигнаха до правата отсечка, Хенри се поотпусна и взе да си мисли, че поне до тук се справиха добре. Но по средата на отсечката — в далечината вече се различаваше някакъв силует — може би дървеният навес — жената падна на колене, после се просна по очи. За миг остана да лежи с извърната глава и единственият признак, че е още жива, бе дъхът, който излизаше от отворената й уста („А колко по-лесно щеше да бъде, ако беше мъртва“ — помисли си Хенри). После се изтърколи на една страна и отново нададе магарешкия рев, който минаваше за оригване.