История на Първото българско царство
- Автор: Рънсиман Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Пипева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «История на Първото българско царство». Краткое содержание книги:
Три години по-късно, през 852 г., самият Маламир умрял. Той Бил наследен от своя племенник, сина на Звиница Борис.153
Новият хан Борис бил млад и изпълнен с пламенната дързост, присъща на младостта. Той жадувал да възроди бойната слава на България и нейните ханове, позабравена през управлението на чичо му. Първата му стъпка била събирането на войски около южната граница, с намерението да бъде нарушен Маламировият мир. Но, както разбираме, императрица Теодора се оказала достоен противник. Тя му изпратила послание, че ако нападне Империята, лично тя ще поведе войската си срещу него и ако той я победи, победата над една жена няма да му донесе никаква слава, а ако бъде победен, ще стане за посмешище. Младият хан се почувствувал засрамен. Но освен това императрицата добавила към женската си дипломация и предложението за коригиране на границата. Тя била изместена на юг и вървяла от околностите на Девелт в продължение на около 40 км в южна посока към Железни врата в Странджа планина, а след това на запад, за да се слее с Еркесия при Сакар планина. Това не била голяма жертва от страна на императрицата — наистина, отстъпената територия включвала Анхиало и Девелт, но подобно на други крепости, опустошени още от Крум, те си стоели разрушени и полуизоста-вени, а цялата област пустеела от войната насам. Чрез тази отстъпка императрица Теодора постигала целта си: по това време тя не можела да си позволи да воюва. Преследването на павликяните по източната граница й причинявало повече неприятности, отколкото заслужавала подобна богоугодна политика.154
След това Борис насочил вниманието си на северозапад. През 852 г. той бил изпратил пратеници при Людовик Немски в Майнц, за да известят за възкачването му на престола и да подновят договора, сключен от чичо му. Но на следващата година, несъмнено окуражен от безкръвните си победи на юг и подстрекавай от съперника на Людовик, краля на западните франки Карл Плешиви, Борис нахлул във франкска територия. Но въпреки подкрепата от страна на местните славяни, той бил победен и трябвало да се оттегли. Така мирът скоро бил възстановен. По всяка вероятност Борис е искал да присъедини към държавата си Панонска Хърватия, която по онова време била васално княжество на франките; твърде е възможно победата, за която претендират франкските аналисти, да е била извоювана всъщност от хърватите. Това, което знаем, е, че Борис нахлул в Хърватско, но претърпял неуспех и трябвало да се оттегли и да сключи мир, като получил и богати дарове. Но хърватите никога не станали негови васали, нито пък му плащали данък.155
По западната граница имало и други врагове. Борис горял от желание да отмъсти за пораженията на Пресиян, нанесени му от сърбите, а освен това той разбрал, че една силна Сърбия несъмнено би затруднила експанзията му както в Хърватско, така и в Северна Македония. Последното съображение вероятно го накарало да обяви война. Изглежда, че през цялото първо десетилетие на управлението си Борис се занимавал с продължението на Маламировите дела и отмествал границата си все повече към планините на Албания и дори към най-северните върхове на Пинд. През 860 г. той изпратил пратеници в Константинопол. Не са ни известни нито целта, нито резултатите от тази мисия, освен че заради аудиенцията на българите пратеникът на арабите бил заставен да чака.156 Вероятно Борис е искал да бъдат признати завоеванията му в Македония и е целял да си осигури неутралитета на Константинополското правителство, преди да нападне сърбите. Но както и Пресиян, той не постигнал нищо. След смъртта на Властимир трона му си поделили неговите синове Мутимир, Строимир и Гойник. Те се обединили срещу нашественика, устроили му клопка в своите коварни долини, разгромили го и взели в плен сина му Владимир и 12-те велики боляри. За да ги откупи, Борис бил принуден да сключи мир. Той трябвало позорно да се оттегли, ескортиран от Мутимировите синове до пограничната крепост Раса (Рашка, близо до Нови пазар). Там те си разменили дарове, като сръбските князе дали на хана двама роби, два сокола, две хрътки и 90 кожи. Това сприятеляване със синовете на Мутимир дало плод по-късно, когато сръбските князе се скарали помежду си. Мутимир, който взел връх в борбата за властта, изпратил братята си заедно със семействата им в тъмница в България и с това дал на българите удобен предлог неведнъж да се намесват в делата на сърбите. Така в крайна сметка Борис компенсирал последиците от своето поражение.157
153
За възкачването на Борис посочвам годината, дадена от Златарски (Известия, с 45—7). Тя вероятно е точна, тъй като се знае, че през същата година Борис е изпратил пратеници в Германия, а освен това тя съвпада с годината, посочена от Теофилакт (с. 201). У гръцките автори името му се появява в различни варианти: Βώγωρις, Βσγαρις, Βωρίσης и Βορίοης (а също и неправилно изписано — веднъж като Γόβορις и веднъж като Βορωσης); а в ранните славянски преводи — Бориш и Борис. В надписите от негово време името му е Βορης.
154
Genesius (p. 85—6) разказва историята за посланието на Теодора, но не споменава името на хана. Theophanes Continuants, pp. 162—5, я преразказва, като нарича хана Борис (Βώγωρις) и я свързва с Борисовото покръстване, заради което Теодора отстъпила тази територия. Но Теодора била свалена от престола през 856 г. — седем години преди покръстването на Борис. Вероятно имперските хронисти дават по-точни сведения по отношение на императора или императрицата, отстъпила територията, отколкото относно такива полувътрешни работи на България като покръстването. Освен това, посланието на Теодора, макар и да е интересно като епизод и сигурно не е лишено от истина, едва ли само по себе си би спряло един амбициозен български владетел. От споменаването на договора може да се съди, че епизодът е станал скоро след като Борис е поел управлението, когато договорът на Маламир вероятно е трябвало да бъде подновен. Въз основа на това се присъединявам към Златарски (Известия, с 54 сл.; История, I, 2, с 2 сл.), който разглежда тези събития отделно от покръстването и ги отнася към началните години на Борисовото управление — вероятно 852 г. Приемам и географските данни на Златарски за отстъпената територия (Известия, цит. място). Старото становище, че проходът Σιδηρά всъщност е Верегава. очевидно е несъстоятелно.
155
Annales Bertiniani, p. 448; De Administrando Imperio, pp. 150—1. Смятам, че тук става дума за същата война, в която Борис се опитал да отнеме Хърватско от франките, затова техните летописци я отбелязват като война срещу тяхната държава. Хърватия, за която се говори, би трябвало да е Панонска Хърватия, а не Далматинска Хърватия — т.е. княжеството на Ратимир, а не на Търпимир, както твърдят Златарски (История, I, 2, с 8—9) и Дворник (Цит. съч., с 54). За да стигне до Далматинска Хърватия, Борис би трябвало да мине или през Сърбия, или през Панонска Хърватия. Не е необходимо и да се назовават славяните, споменати като съюзници на Борис, моравци — както правят Златарски (Цит. съч., с 7) и Бъри (Цит. съч., с 383). Моравците вече са били достатъчно добре известни на франкските аналисти и те са могли да ги назоват по име, а не с общото наименование „славяни“. „Φράγγων νέφος“, който според Теофилакт (цит. място) покрил цяла България при поемането ва властта от Борис, вероятно означава франкските победи в тази война.
156
Табари, у Васильев. Византия и арабы, I, Приложения, с 57.
157
De Administrando Imperio, pp. 154—5. Годината на войната е несигурна: някои автори (напр. Rambaud, p. 462) я отнасят едва към 887 г. Но от разказа на Константин Багренородни се подразбира, че войната се е водила скоро след смъртта на Властимир (около 845—850 г.), освен това не е възможно тя да се е водила непосредствено след покръстването (863 г.), тъй като за тези години имаме достатъчно подробни сведения. От друга страна, Борис е бил достатъчно възрастен, за да има син, годен да воюва (у Константин името Властимир е написано погрешно вместо Владимир). А като се има пред вид, че Борис е умреш през 907 г., войната не би могла да се е водила много преди 863 г. Смятам, че е най-добре тя да се свърже със загадъчното пратеничество от 860 г. България винаги се опитвала да предотврати сключването на съюз между Константинопол и сърбите.