История на Първото българско царство
- Автор: Рънсиман Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Пипева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «История на Първото българско царство». Краткое содержание книги:
Сега в Европа имало четири велики сили: на изток и на запад — двете християнски империи167, а между тях — двете варварски държави. Това положение било твърде просто, а равновесието на силите — прекалено крехко, за да се запази задълго. Първият ход бил направен от Ростислав. От дълго време той кокетирал с християнството, но бил изправен пред същите проблеми, каквито имали и българите. За моравците християнството било свързано с франкското влияние: мисионерите, които заливали страната, били оръдия на епископа на Пасау и Людовик Немски. И все пак християнството привличало Ростислав. То щяло да издигне престижа му и да обогати културата му. То можело и да обедини по-здраво неговото княжество. Но той искал църквата му да бъде национална, а не немска или латинска. Търсещият ум на Ростислав намерил ново решение.
В началото на 862 г. в Константинопол пристигнали пратеници от Моравия и поискали от императора да им изпрати учител, който да проповядва правата вяра на езика на славяните.168
[#1 В надписите се срещат следните варианти: Ωμορτάγ, Ωμουρτάγ, Ωμυρταγ и Ομουρτάγ Гърците го наричат Ματράγων, Μοραάγων и Ομβριτάγος (на два пъти погрешно — Κρυτάγων и Κουτράγων). На латински името му се появява като Omortag и Omartag. Вж. Златарски. Цит. съч., с. 292—3. Че Омуртаг е син на Крум, а не негов брат, както твърди Дворник (Цит. съч., с. 39), се посочва недвусмислено от Theophilactus, Historia XV Martyrum (p. 192) и се подразбира от Шуменския надпис на Маламир (вж. по-долу, с 219). Според Теофилакт (цит. място) Омуртаг е непосредствен приемник на Крум; същото се подразбира и от Theophanes Continuants (p. 217).]
[#4 Genesius, p. 13; Theophanes Continuatus, p. 26; по-подробно в Epistolae Synodicae Orientalium ad Theophilum, p. 368. Може би ce има предвид походът на Лъв V от 813 г., който бил успешен, но според мен трябва да отнесем това към малко по-късна дата.]
[#9 Близо до Бакаджик, малко по на юг от първия вал се намира втори, дълъг около 800 м. Той е известен като Циганската Еркесия; според легендата войските на „царя“ били изпратени другаде и работата била продължена от цигани. Но циганите нехайно променили посоката на вала; тя била коригирана от войниците след завръщането им. (Абоба — Плиска, с 542—3).]
[#17 „Εκ θεού αρχ(ω)ν“.]
[#21 След „Тича“ следва „Μετ…“. Успенски го разчита като „μετ[ηνεγκε“. Бъри приема този прочит с големи съмнения. Златарски го чете като „μετ[όπισθεν τήν αύλήν.“ Струва ми се, че макар и с по-ясен смисъл, този израз е прекалено дълъг.]
[#29 Абоба — Плиска, с. 524—5. Изглежда реките са играели ролята на преграда. Всъщност по Омуртагово време реките Тича и Днепър явно са служили за граница. От Responsa Nicolai, XXV научаваме колко високо са ценели прабългарите своите погранични окопи.]
[#38 Ibid., p. 360.]
[#48 Вж. по-горе, с 76.]
Глава III
ТЪРГЪТ НА ДУШИТЕ
В християнския свят бушувала война — водела се духовна битка, в която се решавали съдбините на европейските държави. По някакъв каприз на съдбата на света се появили едновременно двама от най-великите водачи в църковната история, чиито амбиции и възгледи неизбежно щели да се сблъскат. През април 858 г. благодарение на влиянието на нищо не подозиращия западен император Луи II на папския престол в Рим се възкачил някой си Николай. Осем месеца по-късно, точно на Коледа, кесарят Варда, регент на Източната империя, след като доста безцеремонно свалил бившия константинополски патриарх Игна-тий, поставил на негово място своя приятел, първия секретар Фотий.
Папа Николай I притежавал неизчерпаема енергия и решителност, бил смел и далновиден и се славел сред последователите си като човек на делото. Всичките му способности били насочени към една бляскава цел — световното господство на римската църква. Християнският свят все още представлявал едно цяло, с изключение на далечния юг и изток, където копти, арменци и несторианци се отдавали на своите ереси, а духовните му върхове се заемали от пет патриаршески престола — на Рим, Антиохия, Александрия, Йерусалим и Константинопол. Измежду тези патриаршии открай време водеща била Римската — престолът на св. Петър. Нейната юрисдикция се простирала над цяла християнска Европа на север и на запад от Адриатическо море (без Сицилия и Калабрия) — територия, която през последните векове се била разширила неимоверно с разпространяването на цивилизацията по бреговете на Балтийско и Северно море. В сравнение с римския си съперник константинополският патриарх бил парвеню; той се появил последен, но се радвал на голяма власт, благодарение на връзките си с Източната империя, на чиито провинции бил духовен владетел. Останалите патриаршии вече нямали особено влияние — те обхващали територии, подвластни на неверниците. Макар че патриаршиите се нареждали по старшинство, с изключение на Римската, нито една от тях нямала господство над останалите. Единственият върховен орган на църквата бил Вселенският събор, на който всички изпращали свои представители. Такива представители били канени и на по-маловажните синоди и събори във всяка една от патриаршиите, но освен в Константинопол, те се свиквали рядко; останалите патриарси, които били по-независими от светската власт, гледали на тях като на заплаха за собственото си влияние.169
167
По това време Каролингите вече били разделени, но общо взето Людовик Немски и синовете на Лотар в Лотарингия и Италия действували заедно.
168
Vita Constantini, pp. 199 ff.
169
Тук е невъзможно да навлизам подробно в една толкова спорна материя, като римо-византийските църковни отношения, които римските историци почти винаги са замъглявали, смесвайки понятията „старшинство“ и „господство“ и считайки различните разрешения на въпроса в полза на Рим за окончателни, а останалите — за временни. Всъщност всички опити да се разреши въпросът веднъж завинаги са били временни и са си останали такива до окончателното разделяне на църквата през XI в. Тук просто съм изложил общоприетото гледище на Изтока през IX в.