История на Първото българско царство
- Автор: Рънсиман Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Пипева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «История на Първото българско царство». Краткое содержание книги:
Но макар и да покровителствувал гръцките майстори, Омуртаг твърдо се противопоставял на тяхната религия. Християнството прониквало в България по твърде обезпокоителен за него начин; той неизбежно го възприемал като прикрито средство за пропаганда от страна на императора — земния наместник на християнския бог. Едва по-късно българските ханове осъзнали, благодарение на контактите си със Запада, че е възможно да бъдеш християнин, без непременно да се подчиняваш на василевса. В Италия имало още един самозван божи наместник, а на север живеели християни, които понякога поставяли под съмнение прерогативите и на двамата. И така, Омуртаг преследвал християните като имперски шпиони. Византийските пленници трябва да са проповядвали християнството доста нашироко, а и сред славяните (макар не и сред войнствените прабългари) навярно е имало много покръстени. Още по времето на Крум и през краткотрайното управление на болярите-бунтовници християните понесли много страдания. Адрианополските християни, изселени от Крум отвъд Дунава, претърпели много несгоди, макар че общо взето ханът проявил голяма търпимост. Диценг отсякъл ръцете на митрополит Мануил. Цок бил далеч по-безпощаден; за него научаваме, че заповядал пленените християни, както духовници, така и миряни, да се отрекат от вярата си, а когато те отказали, той ги избил до един. Омуртаг, макар и без да си служи с такова насилие, имал същите намерения. По негово време осакатеният митрополит Мануил най-сетне намерил смъртта си.127 Вероятно пак той, според Теодор Студит, заповядал на всички християни да ядат месо по време на Великия пост. Четиринадесет от тях отказали и Омуртаг убил един за назидание и продал жена му и децата му в робство. Но останалите не остъпили и всички били избити.128 Дори един от пленниците, на име Кинам, пленен още по Крумово време, към когото Омуртаг бил силно привързан, бил хвърлен в тъмница заради предаността си към християнството и останал там до смъртта на хана.129
Както строителната дейност на Омуртаг, така и гоненията на християните били част от една политика, целяща нарастването на ханското могъщество и престиж. С това Омуртаг продължил бащиното си дело и, подобно на Крум, вероятно го усъвършенствувал, като подкрепял славяните за сметка на прабългарската аристокрация. Липсват по-подробни сведения за вътрешното състояние на България по времето на Омуртаг, но изглежда двете етнически групи на Балканите вече са се сливали. Сред по-низшите класи славяните лесно претопявали малобройните прабългари; само сред по-висшите слоеве все още имало обособяване. Прабългарската аристокрация — почти феодална военна каста, запазвала еднородността си, докато славянската аристокрация, лансирана от Крум, била дворцова аристокрация, без наследствена основа, която ханът издигал или свалял според желанието си. Още по-малко се знае за положението в отвъддунавските територии. Там славянското население не било така монолитно. В низините на Влашко и Бесарабия и в планините на Трансилвания живеели племена със смесен произход — славяни, авари и власи, които на места се придържали към латинския език и култура, завещани от Траяновите заселници в Дакия, но били нецивилизовани и неорганизирани. Вероятно ханът управлявал тези племена чрез система от военни предни постове, които контролирали околните области. А там, където било възможно — например в Бесарабия, — границата била защитена с пограничен вал.
Именно към тези северни граници Омуртаг насочил своите дипломатически и военни действия. В един възпоменателен надпис се говори за ханския сановник, жупана Окорсис от рода Цакагар, който се удавил във водите на Днепър, опитвайки се да стигне до българския лагер.130 Откакто преди два века синовете на Кубрат основали български държави от Дунава до Волга и Кама, положението в степите се било изменило. Могъществото на хазарите залязвало, а от изток напирали нови диви племена. Около 820 г. маджарите преминали Дон, заплашвайки да се вклинят завинаги между двата големи български клона. Именно срещу тази заплаха потеглила войската, към която Окорсис не успял да се присъедини, и преминала Днепър. Българите постигнали целта си. Маджарите били задържани отвъд границата за още няколко години.
127
За гоненията на Диценг се споменава в Славянския пролог, а за тези на Цок — в Менология (цит. място). Според автора на Менология Крум бил този, който отсякъл ръцете на Мануил, а след това го убил, при което възмутените българи удушили безчовечния си владетел. Тук може би става дума за осакатяването на Мануил от Диценг и за внезапното падане на Диценг или на някой друг от болярите-ханове, като благочестивият автор е съчетал фактите, за да им придаде поучителен тон. В действителност Мануил е бил убит от Омуртаг, както се посочва у Продължителя на Теофан, е. 217.
128
Theodorus Studites. Parva Catechesis, pp. 220 ff.
129
Theophylactus. Op. cit., pp. 193 ff.
130
Абоба — Плиска, с. 190; Златарски. Един от Провадийските Омуртагови надписи, с 94—107.