История на Първото българско царство
- Автор: Рънсиман Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Пипева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «История на Първото българско царство». Краткое содержание книги:
Въпреки тези съмнителни компромиси мирът бил подновен и продължил още едно десетилетие, до уречения срок. През тези години Маламир се занимавал със западните си граници. На северозапад, в Панония, той явно е бил в мирни отношения с хърватите и с най-опасните си съседи, франките. Но през 845 г., когато 30-годишният мирен договор вече изтичал, той счел за благоразумно да изпрати пратеници в двора на Людовик Немски в Падерборн, за да сключи с него траен мир и съюз — това щяло да му осигури свобода на действие, когато дойде време да се разправи с гърците.149 На юг положението не било така спокойно. С присъединяването на Сердика властта му се разпростряла в долината на Морава.
В хълмистите области отвъд Морава един княз на име Властимир вече обединявал сръбските племена. Заплахата откъм България несъмнено подпомогнала начинанието му. Сърбите били разтревожени от напредването на тази силна държава към техните граници и от разрастването й на юг, което им отрязвало пътищата за териториално разширение. Те охотно се подчинили на Властимир. Нещо повече, Властимир бил насърчаван и подтикван от своя формален повелител, императора, който се намирал достатъчно далеч, за да представлява реална заплаха, но бил във възторг от появата на още един трън в петата на България. Загубата на последните предни постове на Империята отвъд Родопите щяла да се компенсира напълно, ако с това България си спечелила съседството на един ревностен съперник.
Не се знае със сигурност кой от двамата, Властимир или Маламир, е предизвикал избухването на неизбежната война, но през 839 г. българите нахлули в Сърбия, предвождани от Пресиян — вероятно потомък на ханския род. Но сърбите знаели как да водят война сред своите хълмове. След тригодишно воюване Пресиян не само че не постигнал нищо, но и загубил голяма част от войската си. През 842 г. българите се върнали у дома победени.150
Но Маламир не позволил на този провал да попречи на политиката му в Македония. Скоро след 846 г., след изтичането на 30-годишния мир, той изпратил своя военачалник, кавхана Исбул, да нахлуе в земите край Струма и Места, вероятно отново с цел да отвлече вниманието от проникването си на запад.
Имперските войски в тези земи тогава навярно са били заети с разбунтувалите се славяни в Пелопонес и не успели да окажат отпор. Но за да принуди българите да се изтеглят оттам, императрицата-регентка Теодора подсилила гарнизоните си в Тракия и те започнали систематично да опустошават българската й част. Това принудило Исбул да се върне, но едва след като анексирал Филипопол и стигнал до Филипи. Изглежда този поход е бил последван от примирие. За условията му не се знае нищо; вероятно българите получили правото да продължат проникването си във вътрешността на Македония — действие, което империята била безсилна да предотврати.151
Маламир живял още около пет години, но те не били безоблачни. Вероятно здравето му е било разклатено (той никога не предвождал лично войските си), а освен това е имал и вътрешни проблеми; християнството намерило почва дори и в собственото му семейство. Неприятностите се дължали на един грък на име Кинам. Като млад той бил пленен от Крум в Адрианопол и като роб бил част от наследството, получено от Омуртаг. Кинам бил способен човек, но упорито се придържал към християнската религия. Това така разгневило хана, че най-накрая той го хвърлил в тъмница. След смъртта на Омуртаг Енравота, желаейки да притежава този непреклонен и образцов християнин, поискал от брат си Маламир да го освободи и да му го даде. За беда Кинам придобил голямо влияние над новия си господар и постепенно Енравота приел християнската вяра. Това било крайно нежелателно; освен че бил брат на хана, Енравота заемал и висок пост във войската: гръцкият житиеписец го нарича още и Воин. Християнството без съмнение било свързано с гръцката пропаганда. Империята била единствената християнска държава, с която България имала близки взаимооотношения, а византийските императори имали обичай да използуват мисионерите за политически цели. Покръстването на Енравота много приличало на заговор. Освен това християнството вероятно се разпространявало и сред народа, а появата на един така високопоставен съмишленик би насърчило твърде много поданици, чиято преданост така или иначе била съмнителна, но които не били опасни, докато си оставали покорни и сравнително разединени. Маламир умолявал брат си да се върне към старите си божества — слънцето и луната, на които се кланяли всички порядъчни българи. Но славната участ на пръв български мъченик твърде много блазнела Енравота и той не се съгласил. Така ханът се принудил да го накаже със смърт.152
149
Annales Fuldenses, p. 364.
150
De Administrando Imperio, p. 154. (Вж. Приложение VIII). Придържам ce към годините, посочени от Златарски (Цит. съч., с 346), но те не могат да се установят със сигурност.
151
Georgius Contini’atus, p. 821; Logothete (славянски превод), р. 103. Присъединявам се към становището на Бъри (Цит, съч., с 372—3) и Златарски (Цит. съч., с 350), че надписът от Филипи (открит от Вилоазон) и Шуменският надпис се отнасят до този поход. (Абоба — Плиска, с. 233). От втория надпис става ясно, че Филипопол е бил присъединен към България именно тогава; споменават се също Проват и Бурдизо — по начин, от който може да се предположи, че именно те са крепостите, за които загатва Логотет.
152
Theophylactus, pp. 192 ff. Според Теофилакт Български Енравота е умрял три години преди Маламир. Смятам, че Маламир е бил принуден да убие брат си не толкова от религиозни съображения, колкото заради предателството му. Тази мъченическа смърт е била изолиран случай.