Престъплението в къщата на Грюн
- Автор: Сенекал Жакмар —
- Язык: болгарский
- Переводчик: Нина Венова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Престъплението в къщата на Грюн». Краткое содержание книги:
— Значи, този Шварц е голям прелъстител? — попита Дюлак.
Точно в този момент един униформен полицай дойде да съобщи, че Жан-Мари Шварц иска да го види. „Казва, че е призован, господин главен инспектор.“
— Така е. Доведете го незабавно.
След секунда Жан-Мари Шварц влезе в бюрото. Беше действително красив двадесет, двадесет и две годишен момък, строен и широк в раменете, с дълги коси, които образуваха нещо като ореол около лицето му и създаваха неудържима прилика с апостол, дело на таланта на Рафаел. В лицето му обаче нямаше нищо херувимско: гърбавият нос, квадратната и волева челюст по-скоро говореха за мъжественост и енергия.
— Добър ден, господин Шварц — рече любезно инспекторът. — Седнете. Несъмнено знаете защо съм ви извикал?
— Чета вестници — беше отговорът.
— Повярвайте ми, съжалявам. Известно ми е колко мъчителни образи може да събуди този разговор…
— Моля, господин главен инспектор. Питайте и ще ви кажа каквото знам.
— Деликатно е. Ето… Възхити ме много хубавият портрет, който сте направили на покойната…
— Много сте внимателен, господине. Искате да разберете дали обичах Диана? Обичах я.
Дюлак беше впечатлен. Сериозността и сдържаността на момъка му напомниха за Рьоне Блиц. Шварц също изпитваше истинска тъга и също така се въздържаше от хленчене и приповдигнати приказки. Достойнство, сила на характера и талант: този двадесетгодишен момък притежаваше всичко необходимо, за да стане едновременно голям художник и мъж с изключителна закалка.
— Тъй като, види се, добре разбирате задълженията ми — поде инспекторът, — ще ви разпитвам без заобикалки. Какъв вид отношения поддържахте с госпожица Паские?
— Тя никога не е била моя любовница. Аз откровено й признах чувствата си. Тя ми отговори, че ме обича много и изпитва гордост от любовта ми, но че е влюбена в Дьони Грюн и затова трябва да се откажа от всяка надежда. Тогава ние изработихме един вид модус вивенди: ще си останем добри приятели и аз ще й говоря за любов колкото ми се иска и винаги когато почувствувам нужда.
— Това не беше ли опасно за нея?
— Не, тя държеше прекалено много на Дьони, за да ми позволи каквото и да било. Аз бях нейният паж, нищо повече.
Нейният паж. Жак Шефер беше използвал същата дума за отношенията си с Терез. Дюлак прогони решително тази мисъл и се върна към разпита:
— И след като определихте този модус вивенди, вие нарисувахте портрета й?
— Да, преди шест месеца.
— Значи, доста скоро.
— Да, спомням си, защото по същото време стана онази история…
— Коя история?
— О, някакво спречкване в кръжока.
— А, да. В течение сме. Вие, изглежда, сте били на страната на противниците на Вотан?
— Наистина. Никак не одобрявах подбудите на госпожа Пощаузенд, но пасторът и жена му видимо нямаха друга цел освен интереса на кръжока. И бяха прави! Вотан е склонен да се смята за господ, а това не е здравословно!
— Какво е мнението ви за него?
— Не много добро, страхувам се. Разбира се, той е живописен и понякога привлекателен. Но какъв егоизъм и каква жажда за власт! И какъв смешен племенен дух! Диана се настрада от него!
— Наистина ли?
— Наистина. Вотан и Дьони никак не се разбираха освен в едно: култа към семейство Грюн. Когато преди четири години Диана срещна Дьони, тя изцяло го пое, финансово и морално. Това продължи година, докато той получи стипендията. Грюнови можеха поне да бъдат благодарни на Диана. Но не! За тях това беше нищо! Нищо не можеше да се сравни със заслугите на господин Дьони. Господин Дьони, големият интелектуалец, господин Дьони, революционерът по пантофи. Знаете ли какво каза веднъж Шарл Фелдман за Диана? „Да, наистина, изморява се. Но тя си го иска. В крайна сметка има и по-мъчителни, и по-слабо платени професии.“ Ето какво мислят за Диана приятелите на господин Грюн-младши!
— Никак не го обичате!
— Така е. Признавам, че съм пристрастен. А и нямаше да бъде пристрастен на мое място?
— Отлично разбирам чувствата ви. Е, добре, не виждам какво друго да ви питам, господин Шварц. Всъщност, все пак какво правихте миналия четвъртък вечер след кръжока?
— Качих се на автомобила си и се прибрах у дома.
— В Ингвилер?
— Да.
— Това са тридесет километра. В колко часа пристигнахте?
— Моят автомобил е вехт малък „Ситроен“, купен на старо. Сигурно ги е взел за три четвърти час.