Престъплението в къщата на Грюн
- Автор: Сенекал Жакмар —
- Язык: болгарский
- Переводчик: Нина Венова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Престъплението в къщата на Грюн». Краткое содержание книги:
— Вие забравяте, шефе, че междувременно госпожа Дикбаух и още двайсет души са видели тялото в Ил. И че това разкрива измамата.
— Не го забравям, Холц. Но убиецът не е знаел това! Да допуснем, че престъплението е станало доста нагоре по течението. Когато убиецът пристига до къщата на Грюн, вече отдавна всички свидетели са се оттеглили в кръчмата на Гребер. Следователно той не може да знае, че тялото е било забелязано във водата. И случаят му помага! Трупът се е заплел в тревите точно край къщата на Грюн!
— Възхитително, шефе! — рече ентусиазирано Холц. — Но тогава всички присъствуващи в кръчмата на Гребер са извън подозрение?
— Да, Холц. Освен ако…
— Освен какво?
— Освен ако престъпникът има съучастник.
Двамата млъкнаха. Едно и също име се оформяше на устните им. Накрая Холц подхвърли:
— Госпожица Вецел е добра спортистка, нали, шефе?
— Много добра спортистка, Холц. Силна.
— И влюбена в Дьони Грюн. Да. А баща й силно желае да си присвои магазина и ателието на книговезеца.
— Дъщерята държи ключовете, така ни каза Едвиж Грюн.
— Следователно няма защо да се прониква с взлом.
— Налице са и мотивът, и възможността, шефе.
— Така изглежда, Холц.
Замълчаха. После Холц продължи:
— И все пак, ако са искали да хвърлят вината върху Вотан Грюн, защо е… тази кражба?
— Но кражбата си е струвала труда!
— Превръщането на оловото в злато. Вярвате ли в подобно нещо, шефе?
— Може би Вецел вярва.
— И все пак тази кражба оневинява Грюнови.
— Не е задължително. Спомнете си, Холц, самият вие предположихте, че Вотан блъфира; дори намекнахте за осигуровката.
— Наистина. Какви негодяи! Добре са обмислили удара си. Но нямаме никакво доказателство.
— Ще открием — каза Дюлак. — Питам се… Какво ме смути преди малко?
Той се замисли. Холц мълчаливо го наблюдаваше. Изведнъж Дюлак изпусна едно „Пфу!“
— Какво има?
— Глупости, Холц. Не могат да бъдат Вецелови.
— Но защо?
— Вижте колко сме глупави! Вецел бил там, когато госпожа Дикбаух е открила тялото! А цялото ни доказателство почива на факта, че убиецът не е знаел това.
— Дъщеря му не е знаела, шефе! И тя е поставила тялото в ателието.
— Но баща й можеше да я предупреди! Да й попречи да извърши тази грешка! Нищо не го е принуждавало да отиде с госпожа Дикбаух и другите в кръчмата на Гребер. Той чудесно е могъл да се върне при Флоранс.
Холц простена:
— Убил ме господ, имате право!
— А как иначе.
— И всичко трябва да се започне отначало.
— Страхувам се, да.
— Като си помисля, че така добре съвпадаше!
— Ето ви доказателство за противното.
— Тогава кой, шефе! Кой? Пасторът? Не се озлобяваш току-тъй срещу едно семейство само заради някакво си нищожно скарване! Рен-Камион? Разочарована любовница, която иска да отмъсти на Вотан? Смешно е дори да се помисли! Психиатрите в пристъп на лудост?
— Последното е най-вероятната ви хипотеза — рече Дюлак.
— Но все пак малко пресилена. А и те имат алиби: били са в кръчмата заедно с Грюнови.
— Ще ни се пръснат главите, Холц!
— Кой, дявол го взел, кой?
— Абигаел Андрос — реши Дюлак.
— Абигаел Андрос? Но защо?
— Не знам. Защото е най-малко съмнителна.
— О, шефе, вие се подигравате с мен!
— Не, Холц. Не с вас. Със себе си! Със себе си, който не вижда нищо, не открива нищо. А съм сигурен, че всички ключове са тук пред очите ни, в показанията. Само от нас зависи да ги видим. Ех, да би могло някакъв инцидент… някакъв съвсем малък инцидент, някакъв нов факт…
Докато изричаше тези думи, телефонът започна да звъни.
2
Вотан Грюн ридаеше, без да се сдържа, без фалшив срам. С лице, заровено в ръцете, а мощните му рамене се разтърсваха от конвулсии. Поне веднъж не го бе грижа какво ще си помислят за него, за първи път беше наистина величествен в своята мъка, величествен, както никога досега. Той ридаеше до задъхване и всички, които го заобикаляха, вледенени от жалост и ужас, но още повече от стъписване, наблюдаваха изумени рухването на колоса.
Едвиж, Терез, Лоазо и верният Вецел, бледи като платно, не знаеха какво да правят. Всичко можеше да се случи, всичко! Но Вотан Грюн да плаче, това беше невъзможно, чудовищно, противоестествено!
Но какво го интересуваха другите? Какво го интересуваше вече животът? Горе, на тавана на Грюнови, извисяващ се над целия Страсбург, под безстрашния поглед на дядото в рамката му, се вкочанясваше изтерзаното тяло на неговия син.