Сечението на Айнщайн

— Ло Ястреба — рекох аз. — Той е посещавал други светове…

— … и когато кривата на Гьоделовия закон излетяла над Айнщайновата, сянката й паднала върху обезлюдената Земя. Човечеството се изгубило някъде сред звездите, в светове извън този континиум. Ние сме дошли, за да вземем телата и душите им — захвърлени черупки от някогашното човечество. Градовете, някога кипящи центрове на междузвездна търговия, ги погълнали пясъците, които виждаш днес. А те са били далеч по-величествени от Бранинг-на-море.

Той млъкна, а аз го гледах замислено.

— Доста време трябва да е минало оттогава — рекох.

— Така е — кимна Паяка. — Градът, през който минахме, е най-малко на трийсет хиляди години. Слънцето е уловило още две планети, откак престанал да съществува Стария свят.

— А подземните пещери? Там какво е имало?

— Никога ли не си питал за това вашите старейшини?

— И през ум не ми е минавало.

— Мрежата от пещери опасва цялата планета и в най-долните й нива съществуват източници на радиация, с чиято помощ могат да бъдат предизвиквани случайни вариации на гени и хромозоми, когато възпроизводителните ресурси започнат да се изчерпват. Не се е налагало да прибягваме до този метод почти хиляда години, но радиацията съществува. В началото сме били моделирани по човешки образ и подобие, но с течение на времето се превръщаме във все по-сложни създания. И колкото по-сложна е конструкцията ни, толкова по-трудно е да запазваме първоначалната й съвършеност: сред „нормалните“ започват да се появяват все повече и повече вариации и клетките се изпълват с бракуван човешки материал. Ето че стигнахме и до теб, Лобей.