Сечението на Айнщайн

— Вече го сторих — при това няколко пъти. Но щом настояваш… — очевидно го забавляваше учудването ми. — Не се перчи с различието си. То си е твоя работа и на никой друг.

— Но това е само музика.

— Приятелю, какво ще си помислиш, ако срещнеш някой непознат и още преди да се разговорите се окаже, че умее да надзърта в теб?

— Не разбирам.

Той се чукна с пръст по челото.

— Не бива да забравям откъде започнах. На времето бях същия невежа като теб, но убий ме, ако помня кога беше това.

Настроенията му се меняха като планински вятър.

— Виж — рекох. — Може да ти се стори странно, но не разбирам връзката…

— Още ти е рано — прекъсна ме той. — Приеми го както го чуваш, или се махай. Едно обаче помни — спазвай обичаите на другите, не се присмивай на глупците и не призовавай прокълнатите.

— Ще ми кажеш ли тогава, моля, кои обичаи не спазих и с какво ти се присмях? Да знаеш, че казвах това, което ми беше на ума.

Селското му лице отново придоби суров изглед (в Бранинг щях да срещна още много с такива селски лица).

— Говориш за Ло Зелено око, сякаш е пасял редом с теб добичетата и споменаваш Хлапето Смърт, като че си надничал в дулото на неговия шестзаряден.

— А къде — попитах малко ядосано, — според теб е сега Зелено око? Хърка при огъня там горе. — Посочих склона. — А пък Хлапето Смърт…

Лумна изненадващ пламък и ние подскочихме. Той стоеше насред огнените езици зад нас и се усмихваше. Вдигна дулото на пистолета да побутне назад широкополата си шапка и под нея щръкна немирен червеникав кичур.