Сечението на Айнщайн
- Автор: Дилейни Самюъл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Сечението на Айнщайн». Краткое содержание книги:
Повечето така и не можах да разбера. Сигурно е естествено за някой, свикнал да вижда наоколо не повече от петдесет души и изведнъж се озове на улица, където присъстват няколко хиляди. Драконовото стадо ме заряза (или аз него), но продължих напред пеш, зяпнал с уста и изпънал нервно шия. Хората непрестанно се блъскаха в мен и ми подвикваха „Отваряй си очите!“, сиреч точно това, което се опитвах да правя. Но не беше никак лесно, дори да не се помръдвах от мястото си. Докато зяпах в едно, друго вече напускаше полезрението ми и нищо не можех да разгледам в тази налудничава суета на градския живот. Ето ви малък пример:
Милион човешки мелодии се сливаха в ушите ми като кънтящ звън. На село зърнех ли лице на човек, знаех кои са майка му и баща му, какво работи, как псува и се смее, кои изрази предпочита и кои избягва. А тук — един се прозява, друг дъвче, трети е изплашен, четвърти се смее, пети сияе от обич, шести… — те са хиляди и нито един от тях не виждаш повече от веднъж. Опитваш се трескаво да побереш всичко това в главата си, започваш да търсиш място за тези лица, за мигновените им емоции. Най-добре ще е ако ви опиша Бранинг-на-море с кратки, но съдържателни изрази, като: реки от мъже, потоци от жени, буря от гласове, порой от пръсти и джунгла от ръце. Но това няма да е никак честно нито към Бранинг, нито към моето селце.
Вървях по улиците на Бранинг с поклащащо се на пояса ми мачете, оглеждах петнадесететажните здания, а зад тях изникваха двайсететажни, броях ги, протегнал пръст, докато не зървах по-нататък сгради, чиито етажи бяха неизброими. Кой би могъл да допусне, че съществуват толкова високи къщи?
Срещаха се прекрасни просторни улици, където над едноетажните домове шептяха листа на дървета. Имаше и такива, по тротоарите на които се въргаляха боклуци, а къщичките бяха построени толкова близо една до друга, че нямаше никакво свободно пространство за движение нито на въздуха, нито на хора. Въздухът стоеше неподвижно, почти неподвижни бяха и хората. И едното, и другото бяха мръсни. По стените висяха изпокъсани плакати на Гугутката. Имаше и други плакати. Подминах няколко момчетии, които се бутаха с лакти, за да разгледат един плакат на ъгъла. Пъхнах се между тях. Лицата на две жени надничаха сред вихър от крещящи цветове. Надписът гласеше: „ТЕЗИ ДВЕ ЕДНОРОДНИ БЛИЗНАЧКИ НЕ СА ЕДНАКВИ“.
Младежите се кискаха и побутваха. За мен картината и надписа бяха съвършено непонятни. Обърнах се към едно от момчетата.
— Не разбирам.
— К’во? — Имаше лунички и изкуствена ръка. Почеса се по главата с пластмасовите си пръсти. — К’во рече?
— Кое й е смешното на тази картина?
Първо недоверие, после широка усмивка.
— Щом не са еднакви, значи са РАЗЛИЧНИ! — Другите избухнаха в смях. Имаше нещо зловещо в звуците, които издаваха.
Разблъсках ги и продължих. Търсех музика, но не можех да я чуя. Ето я самотата, за която ви говорих по-рано. Твоите въпроси са им чужди, техните отговори — непонятни. Крачех в настъпващата вечер, стиснал мачетето, самотен, сякаш напълно се бях заблудил в този град.
Познатите звуци от сонатата на Кодали! Завъртях се рязко. Тук тротоарът блестеше от чистота и изглеждаше непокътнат. По ъглите се издигаха дървета. Зад металните огради стърчаха само покривите на къщите. А музиката продължаваше да се разгръща в главата ми. Местех поглед от врата на врата. Приближих една от тях, вдигнах мачетето и я ударих с дръжката.
Звънът отекна надолу по улицата. Звукът бе толкова пронизителен, че ме изплаши, но зачуках отново.
Вратата бавно се отмести встрани. Бравата й щракна автоматично. Пристъпих предпазливо. Напрегнах очи в мрака и продължих малко по-смело, макар и сляп, но вече насаме с музиката.
Когато очите ми привикнаха със сумрака, различих в далечината прозорец. Над черната камина имаше мозайка, изобразяваща драконова глава.
— Лобей?
12
Но имам нещо против тебе, задето остави първата си любов.