Сянката на Бога
- Автор: Кейз Джон
- Год: 2000
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-165-1
- Переводчик: Иван Златарски
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Сянката на Бога». Краткое содержание книги:
— Господи, Риордан…
— Ама това си е самата истина. Хората са адски заети. Така че изобщо да не си мисли, че ще се излежава на спокойствие по цял ден, както прави тук. После му разказах за един скандал. Жестока работа. Оказало се, че никой от приетите в болницата на затвора не е получавал болкоуспокояващи, защото медицинската сестра им давала плацебо14, а истинските лекарства продавала на излежаващите присъди и прибирала парите.
— Джим…
— Та, казвам му, че може би — не, нищо не мога да обещая, — ако се опита поне малко да ни сътрудничи, може би ще се намери начин да остане в болницата поне още известно време. Седмица, да кажем. Две… Да укрепне и да може да се държи на краката си.
— И?
— Нищо.
— И си сигурен, че те е разбрал?
— Да.
— След като не е казал нищо, откъде си сигурен?
— Защото той говори английски… Разговарял е със сестрите. Казва, че е жаден. Съобщава, че е гладен. Оплаква се, че го боли. Освен това… тези неща ги усещам. Такава ми е работата. Разпитвал съм сигурно две хиляди души. Този ли? Искаш моето мнение? Много тежък случай. Корав тип! Сигурен съм, че не му е за пръв път да бъде разпитван от полицай.
Ласитър му вярваше. Знаеше, че Риордан разбира от тези неща.
— И… какво тогава? Това ли е всичко?
— Горе-долу. Накрая дойде докторът и ни изрита. — Риордан подигравателно цитира: — „Пациентът има нужда от почивка“. Праща значи сестрата да му бие „Демерол“, ние се надигаме, а Джон Доу… на него изведнъж му призлява. Казвам ти, видях болката в очите му. Не може да се сбърка. Изпоти се и от време на време започна да простенва… Тихичко: „О-о-о-х!“. Сякаш едва се владее. Извиквам аз на лицето си полицейското изражение и му казвам, че ще се върна… А той… Представяш ли си, поглежда ме с гадната си усмивка и… Знаеш ли какво ми каза?
— Какво?
— „Чао“.
— Чао?
— Да бе, сякаш играе в „Спасители на плажа“. Кълна се, че ако вече не беше в болница, щях да го изпратя там.
Ласитър помълча и след това попита:
— И какво ще правиш сега?
— Всичко, което му казах, че ще направя — мрачно заяви Риордан. — Ще започна с преместването в болнична килия. Докторът смята, че ако нещата продължават да се развиват по същия начин, следващата седмица ще можем да го прехвърлим.
В Деня на благодарността Ласитър се изтърколи от леглото в осем сутринта и видя, че времето започва да се разваля. Покрай прозорците на атриума прехвърчаха снежинки — огромни и идеално оформени. Беше от онзи сняг, който се сипе в началото на коледен филм.
Облече се набързо, взе две консерви риба тон от хладилника и се качи в колата. Рибата бе входният му билет за „Търки трот“ в Александрия — традиционното за този ден бягане на пет мили, в което всяка година се записваха по две хиляди души. Колата се провираше през вихрушката от снежинки, а Джо се бе привел над волана. Видимостта бе толкова лоша, че пред себе си различаваше само малки червени светлинки, примигващи през снежната пелена. За сняг като този хората казваха: „Няма да продължи“ или „Няма да се задържи“, но когато стигна в Александрия и намери място за паркиране, светът вече бе побелял.
Някои твърдят, че най-ценните им мисли идват, докато бягат, защото повтарящите се монотонни движения на телата им позволяват съзнанието им да се рее необременявано. Ласитър не беше от тях. Той никога не мислеше, докато тича, освен най-елементарното: къде да стъпя, да сваля ли ръкавиците, кога да завия в обратна посока, болката в коляното ми сериозна ли е, или е само игра на въображението ми.
И в днешното бягане беше така. Мислеше за скоростта и за това колко остава до следващия километричен камък. Планираше как да изпревари тичащите отпред. Примигваше често и енергично, за да отстрани лепящите се по клепачите му снежинки, вслушваше се в накъсаното дишане на хората наоколо, удивляваше се, че му е толкова топло… а въздухът е толкова студен. Съзнанието му летеше със снега и го водеше към финала. Харесваше в бягането това, че целият се превръща единствено и само в движение.
С приближаване към финиша все по-отчетливо възприемаше приветстващата състезателите тълпа, събрала се от двете страни на последната отсечка. Чуваше и окуражителни викове: „Добре, давай така!“ и „Още малко!“. Когато пресече финала, дисплеят на цифровия часовник беше покрит със сняг, но все пак видя собственото си време — 31:01. Не е зле, помисли си той. Чу координаторът на състезанието да вика: „Мъжете надясно, жените наляво“ и следвайки някакъв нисичък бегач по червени гащета, изтича под прикритието на брезентовия заслон. Усещаше задъханите мъже около себе си, от които се вдигаше пара. Снегът продължаваше да се сипе на огромни парцали.
14
Безвреден препарат, който се дава на капризни пациенти вместо лекарство, за да се успокоят, или се използва при изследвания, когато част от хората вземат истинското лекарство, а другата част — плацебо. Така се преценява обективно ефектът. — Б.пр.