Сянката на Бога

Компютрите в офиса бяха съоръжени с ключалки, но от гледна точка на мерките за сигурност бе по-важно не какво имаха в повече, а какво нямаха. Например флопидискови устройства. Което на практика означаваше, че никой не може да копира нищо от компютъра си на дискета. Специални програми контролираха изпращането на електронната поща. А като предпазна мярка срещу проникването в системата на външен хакер — макар компютърните специалисти да се кълняха, че това било невъзможно, — всички данни бяха зашифровани със 128-битов ключ, гарантиращ, че тяхното съдържание няма да бъде разкодирано и след милион години работа с компютър, използващ най-съвременна технология.

Всичко това струваше скъпо и за някого сигурно би изглеждало прекомерно… но Ласитър добре знаеше: мерките за сигурност се изплащаха. Приходите на компанията идваха от два основни източника: съдебна практика с клиенти, все големи и богати компании, и „Сливания и Поглъщания“, наричани за кратко С&П. Залогът по правило биваше висок, независимо дали ставаше дума за съпругата на богат бизнесмен, искаща развод, или за изкупуване на фирма с цел ликвидиране на конкуренцията. Често се отнасяше до стотици милиони долари, така че висшият императив бе тайната, и то абсолютната тайна. В идеалния случай — това бе веруюто, изповядвано от Ласитър, — конкуренцията (а такава винаги съществуваше) дори не трябваше да подозира участието на неговата фирма, освен ако (както понякога, макар и рядко, се, случваше) се преценеше, че разгласяването на факта, че случаят се движи именно от „Ласитър Асошиитс“, би могло да се отрази благоприятно на крайния изход. Тогава разследването съзнателно се правеше „шумно“: намираха се начини нужната информация да стигне до пресата, лицата се следяха агресивно, даваха се интервюта.

Но най-важното за Ласитър бе, че клиентите му харесваха тези мерки за сигурност. И не само клиентите: те се харесваха на адвокатите, на продавачите на облигации, на изпълнителните директори. Камерите, паролите, заключващите системи, предпазните мерки като цяло им внушаваха чувство за безопасност и им показваха, че парите на фирмата се харчат по предназначение. А като допълнение — Ласитър съзнаваше въздействието на този психологически фактор — караше ги да се чувстват като „съиграчи“. Или както се бе изразил Лио веднъж: „Дявол да го вземе, срещу тарифа от двеста долара на час ще сложим дори тоалетната на пружини“.

Но дори да разполагаше с цялата най-съвременна техника на света, в момента Джо не можеше да накара Джими Риордан да му позвъни. Още с идването си бе предупредил своята секретарка да поеме сама всички обаждания до него, с изключение на Риордан, резултатът от което бе една съвсем нетипична тишина в югозападния ъгъл на девети етаж. Утринното слънце бавно се прехвърли на запад, а телефонът все не звънеше и не звънеше. Ласитър поръча да му донесат сандвичи от закусвалнята „Бон апети“ и ги изяде пред камината, докато прелистваше последния брой на „Информейшън уорфеър“. Все така мъчително бавно следобедът клонеше към вечерта. Ласитър започна да мисли за прибиране.