Последната тайна на Дома Господен
- Автор: Сассман Пол
- Серия: Yusuf Khalifa #2
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 9545856602
- Переводчик: Росица Панайотова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Последната тайна на Дома Господен». Краткое содержание книги:
Прехвърляйки мост над хилядолетията — от библейски Йерусалим и кръстоносните походи до концлагерите и убийствата в наше време в ивицата Газа; от катарските еретици до шифровани средновековни ръкописи и отдавна загубено съкровище, — „Последната тайна на Дома Господен“ е главозамайващо приключение, написано от майстор
Но въпреки всички тези сходства, Халифа продължаваше да има усещането, че нещо му се губи; че изобщо не стига до същността на онова, което се беше опитала да разкрие Хана Шлегел. Беше имала предвид нещо определено и Халифа не можеше да го разбере. Просто не го проумяваше.
Допуши клеопатрата и стъпка фаса. Хасани може би беше прав, помисли си. Може би той си въобразяваше и се опитваше да натика квадратен клин в кръгъл отвор. А дори да не беше така, какво можеше да направи? Да проведе разследване зад гърба на началника си и да застраши цялата си кариера? И за какво? В крайна сметка Шлегел беше само една дърта…
В другия край на храма отекнаха стъпки. Халифа си помисли, че сигурно е пазачът. Но когато стъпките се приближиха, разбра, че са прекалено леки за мъж. Изминаха пет секунди, десет, след което една жена в джелаба суда влезе в залата откъм южния й край с китка диви цветя в ръка и черен шал, който покриваше почти цялото й лице. Слънцето вече беше залязло и в сгъстяващия се мрак тя не забеляза Халифа, който се беше отдръпнал в сенките зад колоната. Жената пристъпи до мястото, където беше умряла Хана Шлегел, отметна шала си, клекна и постави цветята на пода. Халифа пристъпи напред.
— Здравей, Нут.
Тя се обърна стреснато.
— Моля те, не се страхувай — той вдигна ръце, за да й покаже, че не иска да й стори нищо лошо. — Не исках да те плаша.
— Халифа — прошепна тя. Настъпи кратко мълчание. — Човекът, който уби мъжа ми. Един от всичките.
Беше се променила, откакто я беше видял за последен път в съдебната зала в деня, когато прочетоха присъдата на Мохамед Гемал. Тогава беше млада и хубава. Сега беше друг човек, изхабен, уморен, — с лице като стара дървесина.
— Защо ме следиш? — попита тя.
— Не съм те следил. Просто…
Халифа млъкна, тъй като и на себе си не можеше да обясни защо беше дошъл в храма. Тя го погледа още малко, след което отново се зае да подрежда цветята по пода около колоната. В двора кацна бяла чапла и започна да кълве прахоляка.
— Понякога идвам тук — каза след малко жената, повече на себе си, отколкото на Халифа, размествайки стеблата със сбръчканите си пръсти. — Мохамед няма гроб като хората. Просто го хвърлиха в една яма до затвора. Много ми е далеч да ходя до Кайро. Затова идвам тук. Не знам защо. Сигурно… защото той един вид умря тука.
Гласът й беше спокоен, необвиняващ, което накара Халифа да се почувства още по-зле. Той се размърда неспокойно и запремята някаква монета в джоба си.
— Оставям ги и за онази стара жена — продължи тя. — Вината не е нейна, нали? Тя не обвини Мохамед.
Подредбата на цветята я удовлетвори и тя се изправи, за да си ходи. Халифа пристъпи още една крачка към нея.
— Как са децата? — побърза да я попита, внезапно разтревожен, че разговорът може да приключи.
Жената сви рамене.
— Мансур започна работа като механик. Абдул току-що завърши училище. Фатма се омъжи и чака бебе. Премести се в Армант. Мъжът й работи във фабриката за бастуни.
— Ами ти? Ти…
— Дали съм се омъжила отново ли? — Тя го погледна уморено. — Мохамед е моят съпруг. Може да не беше добър човек, но все още е мой съпруг.
Бялата чапла стигна до входа и влезе в залата, като въртеше глава насам и натам. Тънките й като куки крака се издигаха и стъпваха със сдържаната ритмична деликатност на балерина. Стигна на метър от жената и продължи по пътя си.
— Той не го е направил, знаете го — каза тихо Нут. — Беше взел часовника, което е лошо. Много лошо. Но не е убивал жената. И не й е взимал портфейла. Не й е взимал портфейла.
Халифа се взираше в пода.
— Знам. Съжалявам…
Тя проследи с поглед чаплата, която крачеше между колоните.
— Ти беше единственият свестен сред тях — прошепна тя. — Единственият, който можеше да му помогне. Но…
Въздъхна и се обърна да си ходи. Направи няколко крачки и пак го погледна.
— Парите ми помогнаха. Не могат да ми го върнат, но ми помогнаха. Благодаря ти.
Халифа я погледна объркано.
— Аз не… какви пари?
— Парите, които ни изпращаше. Знам, че си ти. Ти беше единственият свестен.