Страна на сенките
- Автор: Ноэль Алисон
- Серия: Immortals #3
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: СофтПрес
- ISBN: 978-954-685-853-5
- Переводчик: Яна Маркова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Страна на сенките». Краткое содержание книги:
Решена да се пребори с това проклятие, Евър се отдава на усърдно изучаване на магията и неочаквано получава помощ от мистериозния зеленоок Джуд. И макар с Джуд да се познават отскоро, Евър го чувства подозрително познат и близък. Въпреки безспорната си вяра в Деймън, Евър се усеща опасно привлечена към Джуд, който има магическа дарба и пази миналото си в тайна.
Евър винаги е вярвала, че Деймън е нейната вечна половинка… и продължава да го вярва. Но когато Деймън се отдръпва, за да я спаси от мрака, надигащ се в душата му, Евър все по-силно се привързва към Джуд и това поставя на изпитание любовта й към Деймън по-силно от всякога.
— Райни! — Роми поглежда първо сестра си, после мен и укорително клати глава. Аз обаче пропускам казаното покрай ушите си. И без това не мога да спечеля тази битка.
— Имах предвид преди това — Деймън вперва поглед в далечината, явно се опитва да си припомни датата.
Те го поглеждат, а в очите им проблясват издайнически пакостливи пламъчета:
— Беше точно преди шест години, когато Евър беше на десет!
Аз ахвам, а очите ми буквално изскачат от изненада и възмущение. Деймън се разсмива:
— А, да. Освен това точно на вас двете трябва да благодаря, че ми помогнахте да я намеря. Знаете колко значи тя за мен, затова ще съм ви много благодарен, ако се държите мило и с нея. Не искам прекалено много… нали?
Той потупва леко Райни по брадичката, което я кара да се усмихне и изчерви от удоволствие.
— И така, на какво дължа тази чест? — Той ни повежда към всекидневната си, в която все още няма никакви мебели. — На какво дължа посещението на двете си скъпи приятелки, които не съм виждал толкова отдавна и които — ако ми позволите да добавя — не са остарели и с ден, откакто се видяхме за последно?
Те се споглеждат и започват да се кикотят. Явно всичко, което казва, ги очарова. Преди да успея да измисля точните думи и да оформя отговора си така, че бавно да го подготвя за идеята, че ще се преместят тук, те изтърсват в един глас:
— Евър каза, че можем да живеем с теб!
Деймън ми хвърля стреснат поглед. Усмивката все още е залепена на лицето му, но виждам как в очите му започва да се промъква ужас.
— Временно — добавям аз и срещам погледа му, като наум изпращам стена от червени лалета и препречвам пътя му за отстъпление. — Само докато намеря начин да ги изпратя обратно в Съмърленд или докато магията им се върне — което от двете стане първо.
А по телепатичен път прибавям още:
Спомняш ли си, че каза, че искаш да подобриш кармата си, да изкупиш миналото си? Е, какъв по-добър начин можеш да намериш от това да помогнеш на някого в беда? А и така можеш да запазиш къщата — ще ти е нужно по-голямото пространство. Това е идеалното разрешение. Всички печелят!
И започвам да кимам и да се усмихвам толкова енергично, че заприличвам на кукла с клатеща се глава.
Деймън поглежда първо към мен, после и към близначките и също се присъединява към смеха и клатенето на глави:
— Разбира се, че можете да останете. За толкова време, колкото е нужно. А сега, защо не се качим на горния етаж, за да изберете новите си стаи?
Въздъхвам удовлетворено. Моят идеален приятел се оказва дори по-перфектен, отколкото си мислех. Близначките се втурват нагоре по стълбите, смеят се щастливо, закачат се и се надпреварват коя ще стигне първа. Изглеждат съвсем различно сега, когато грижата за тях поема Деймън. Бавно се качваме след тях.
— Може ли да вземем тази стая? — питат те, а очите им блестят от желание. Застанали са на прага на специалната стая на Деймън, която изглежда пуста и изоставена без нещата му.
— Не!
Извиквам отговора твърде бързо и потрепвам болезнено, когато срещам обидените им погледи. Макар да не ми е приятно, че започваме с отказ, нямам намерение да се отказвам. Решила съм да върна тази стая към нормалното й състояние, следователно няма начин да се настанят в нея.
— Тя е заета — добавям, като чудесно знам, че можеше да им го кажа и по-меко и спокойно, — но има много други. Това място е огромно, ще се уверите и сами. Има даже басейн!
Роми и Райни се споглеждат, след което с маршова стъпка се насочват нататък по коридора. Свели са глави една към друга и тихичко си шепнат, без да крият, че съм ги подразнила.
Можеше просто да им я отстъпиш, мисли си Деймън. Толкова е близо, че във вените ми сякаш избухва електрически заряд. Поклащам глава и вървя безмълвна до него. Наум обаче му отговарям:
Искам да я видя отново заета от вещите ти. Може вече да не значат нищо за теб, но за мен имат голямо значение. Не можеш просто да изхвърлиш миналото… Не можеш да обърнеш гръб на нещата, които определят и разкриват същността ти.
Той спира и се обръща към мен:
— Евър, вещите ни не определят кои сме. Нито дрехите, които носим, нито колите, които караме, нито предметите на изкуството, които колекционираме. Няма значение къде точно живеем… а как. Това определя същността ни.