Вратата на Абадон
- Автор: Абрахам Дэниел
- Серия: The Expanse #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-501-4
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Космическая фантастика
Электронная книга - «Вратата на Абадон». Краткое содержание книги:
Бяха дали съгласие за интервю и Холдън знаеше, че не могат да го отлагат вечно. Не беше изминала и седмица от старта, а ги чакаше още цял месец полет на пълна тяга. Пък и беше включено в договора. Притеснението, че рано или късно ще трябва да се изправи пред камерите, го накара дори да забрави за малко приближаващия се Пръстен и това, което се бе опитвал да му каже Милър. И почти успя.
— Събота е — обяви Наоми. Изтягаше се в противоускорителното кресло близо до комуникационната станция. Не беше се подстригвала от известно време и косата вече започваше да я дразни. От десет минути се опитваше да я върже на плитка. Гъстите черни къдрици се съпротивляваха успешно на усилията ѝ, сякаш се местеха по собствена воля. От опит знаеше, че скоро ще настъпи моментът на криза и тогава косата щеше да бъде скъсена наполовина. Наоми обичаше да си пуска дълга коса, но не харесваше последствията. Холдън седеше при пулта и я гледаше как се бори с кичурите.
— Чу ли ме изобщо? — попита тя.
— Събота е.
— Ще поканим ли гостите на вечеря?
На кораба имаше обичай да се събират на вечеря поне веднъж седмично. По неизказана уговорка това ставаше в събота. Едва ли имаше значение кой ще е денят, докато са в полет, но по такъв начин Холдън си въобразяваше, че отпразнуват поредната изминала седмица и началото на следващата. Апатично напомняне, че отвън Слънчевата система все още съществува.
Но не беше обмислял идеята да поканят и репортерския екип. Струваше му се като натрапничество. Съботната вечеря беше за екипажа.
— Не можем да не ги поканим — въздъхна той. — Не можем, нали?
— Не и ако държим да ядем в камбуза. Ти им позволи да влизат там.
— По дяволите — изруга той. — Трябваше да ги затворя по каютите им.
— За четири месеца?
— Щяхме да им оставяме храна пред вратите.
Тя се усмихна и припомни:
— Ред е на Еймъс да бъде готвач.
— Именно, ще му се обадя да го предупредя, че трябва да готви за осем.
Еймъс направи спагети с гъби, доста сериозно поръсени с чеснов сос и пармезан. Това беше любимото му ястие и той винаги държеше да купуват истински чесън и пармезан. Още един малък разкош, който нямаше да могат да си позволят, ако се изправят в съдебна война срещу Марс.
Докато Еймъс привършваше с приготвянето на чесновия сос с гъби, Алекс подреди масата и прие поръчките за напитки. Холдън седеше до Наоми в единия край, а репортерският екип се бе събрал от другата страна. Разговаряха любезно и приятелски и дори да имаше някакво неудобство, никой не успя да го почувства.
Холдън бе помолил да не носят камери и записващи устройства на вечерята и Моника се съгласи. Клип, по рождение марсианец, разговаряше с Алекс за историята на спортовете. Окю и Коен, седнали срещу Наоми, ѝ разказваха за предишната си задача на нова научна станция, изведена на стационарна орбита около Меркурий. Би трябвало да им е приятно, но не беше.
— Обикновено не се храним толкова добре, когато летим — заговори Холдън, — но се опитваме да си доставим малки удоволствия поне веднъж седмично.
Окю се усмихна и отвърна:
— Ухае много приятно. — Носеше пръстени почти на всеки пръст, блуза с копчета и сребърен медальон, а кестенявата ѝ коса бе прихваната с гребен от слонова кост. Аудиотехникът въртеше бавно глава, но черните очила скриваха очите и му придаваха спокоен изглед. На устните му трепкаше едва забележима усмивка.
— Яжте — подкани ги Еймъс и се зае да подрежда купи с храна по масата. Докато си ги предаваха в кръг, Окю склони глава и прошепна нещо. Трябваше да минат няколко секунди, преди Холдън да осъзнае, че това е молитва. Не беше виждал някой да го прави от много години насам, още откакто напусна дома. Един от бащите му, Цезар, понякога се молеше преди хранене. Холдън я изчака да приключи, преди да започне да яде.
— Това е много мило — обяви Моника. — Благодаря ви.
— Няма защо — отвърна Холдън.
— Измина седмица откакто напуснахме Церера — продължи Моника. — Мисля, че вече попривикнахме. Питах се кога ще можем да започнем с предварителните интервюта? Най-вече за да изпробваме екипировката.