Вратата на Абадон
- Автор: Абрахам Дэниел
- Серия: The Expanse #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-501-4
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Космическая фантастика
Электронная книга - «Вратата на Абадон». Краткое содержание книги:
— Нямаме арест — изтъкна Бика. — Според оригиналния план е трябвало църковните служители да поемат грижата за грешниците. — Опитваше се да не дава воля на сарказма си.
Ашфорд изпръхтя. Беше все едно да гледаш как котка се чуди дали да скочи от един клон на дървото на другия. Изражението му бе преценяващо, затворено, неуверено. Бика чакаше.
— Това не бива да се повтаря — заяви накрая Ашфорд. — Ако решите, че някой трябва да изхвърчи през шлюза, първо ще дойдете при мен. Аз ще съм този, който натиска копчето.
— Разбрано.
— Разбрано какво? — произнесе ядно Ашфорд. Бика наведе глава и втренчи поглед в пода. Беше получил това, за което бе дошъл. Би могъл да остави на Ашфорд поне малка част от бойното поле.
— Разбрано, капитане. Всичко е ясно. Ще изпълнявам каквото ми наредихте.
— И още как ще изпълняваш — поклати заканително глава Ашфорд. — А сега изчезвай и се захващай за работа.
— Да, сър.
Когато вратата се затвори зад него, Бика се опря на стената и си пое дълбоко дъх. По-скоро усещаше, отколкото чуваше шумовете на кораба — тихото бръмчене на въздушните рециклатори, далечния шепот на гласовете, звъна и пищенето на хиляди различни системи. Миришеше на пластмаса и озон. Беше разчитал на един добре премерен риск и този път спечели.
Докато се връщаше назад, слизайки ниво по ниво, усети, че привлича внимание. В асансьора човекът до него се стараеше да не го гледа. В коридора пред офиса една жена му се усмихна и кимна, изплашена като мишка, подушила котка. Бика отвърна на усмивката.
В отделението Серж и още един мъж от екипа — от Европа, на име Казимир — вдигнаха стиснати юмруци, поздравявайки го със знака на поясните. Бика отвърна със същото и се приближи.
— Какво ново? — попита той.
— Двайсетина души наминаха да ни окажат поддръжка — докладва Серж. — Междувременно още няколко килограма прашец се материализираха от нищото.
— Това е добре.
— Имам досиетата на всички, които отскачаха до шлюза. Искате ли да ги поставим под наблюдение?
— Не — отвърна Бика. — Казах им, че няма да правя от това проблем. Можеш да унищожиш този файл.
— Както кажете, шефе.
— Аз ще си бъда в кабинета — продължи Бика. — Съобщи ми, ако нещо стане. И някой да направи кафе.
Той седна на бюрото, опря крака на седалката на стола и се приведе напред. Изведнъж се почувства страшно изморен. Денят беше дълъг и тежък и освобождаването от напрежението, което бе държал в себе си дни наред, не му донесе чаканото облекчение. Изминаха една-две минути, преди да забележи, че има съобщение от Мичио Па. Заместничката не го бе търсила на връзка. Значи не искаше да разговаря с него. Само да му каже нещо.
На записа лицето ѝ бе озарено отдолу, от екранчето на ръчния терминал. Усмивката ѝ бе вяла и напрегната и изчезваше някъде под скулите.
— Видях какво направи. Беше много хубаво. Много умно. Като се уви в знамето на СВП, накара стареца да се чуди дали екипажът няма да заеме твоята страна. Показа му, че си повече поясен, отколкото всеки друг. Изящен ход.
Бика се почеса по брадичката. Усети, че от сутринта са поникнали къси, твърди косми. Донякъде изпитваше съжаление към Па.
— Но мен няма да ме измамиш. И двамата знаем, че убиването на някого не те прави по-симпатичен. Не смятам да го забравя. Само се надявам, че ти е останала достатъчно съвест да не ти дава мира за извършеното.
Записът свърши и Бика се усмихна уморено на пустия екран.
— Всеки път — рече той на терминала. — И следващия също.
10.
Холдън
„Росинант“ не беше малък кораб. По правило екипажът му трябваше да се състои от десетина техници и офицери и на много мисии към него се добавяха шестима космопехотинци. Да се управлява с четирима души означаваше, че всеки от тях ще трябва да върши по няколко неща, а това не оставяше много свободно време. Тъй като на репортерския екип не бе позволено да се качва на мостика, да посещава въздушния шлюз, работилницата или инженерното, оставаха им само двете нива с достъп до техните каюти, каюткомпанията, камбуза и лазарета.
Моника се оказа много мила жена. Спокойна, дружелюбна, обаятелна. Не беше никак трудно да се разбере защо е успяла. Останалите от екипа ѝ — Окю, Клип, Коен — се опитаха да скъсят дистанцията с хората от „Роси“, шегуваха се и разправяха анекдоти. Но за Холдън не стана ясно дали това е безоблачният период, когато хората все още се опознават преди дълго пътуване, или добре обмислен план. Може би по малко от двете.
Това, което последва, бе, че неговите хора се отдръпнаха. След първите два дена от гостуването на репортерския екип Наоми се затвори на мостика, където оставаше недостижима за тях. Еймъс реши да се пробва без особен ентусиазъм първо с Моника, а сетне и с Окю. Когато и двата опита се провалиха, започна да прекарва повече време в ремонтния цех. От всички тях само Алекс се стараеше да поддържа общуването с гостите, но и той не го правеше твърде често. Понякога оставаше да подремне в пилотското кресло.