Юлиан [bg]

— Освен това има преимуществото, че е по-богат от мене. Помага ми да си плащам сметките.

— Вярно е. Тъжна истина.

Ецеболий е здравомислещ човек и уважава парите; поради това успях да задържа Орибазий при себе си.

Минаха доста дни, преди да можем да се срещнем с Максим. Той се бе уединил и се бе отдал на общуване с боговете. Но жена му ежедневно ни осведомяваше за него.

Най-после на осмия ден, около един час след изгрев-слънце, един роб дойде да ни съобщи, че ще бъде чест за Максим да ни приеме този следобед. Успях да убедя Ецеболий да ме остави да го посетя сам. След дълъг спор той се съгласи, но при условие, че след това напиша тъжен отчет за целия ни разговор.

Максим живееше в скромна къща в подножието на планината Пион, недалеч от театъра, който е издълбан в самия склон. Стражите ми останаха пред вратата. Един прислужник ме въведе в някаква вътрешна стая, където ме посрещна слаба, неспокойна жена.

— Аз съм Плацидия, съпругата на Максим. — Тя пусна наметалото ми, чийто край бе целунала. — Така съжалявахме, че мъжът ми не можеше да те приеме по-рано, но той бе в подземния свят, при богинята Кибела. — Тя даде знак на един роб, пое от ръцете му запаления факел и ми го подаде. — Мъжът ми е още долу в мрака. Иска да го посетиш там.

Взех факела и последвах Плацидия в една стая, където вместо четвърта стена имаше завеса. Тя я дръпна и аз видях широк отвор в склона на скалата.

— Трябва да идеш при него сам, благородни Юлиане.

Влязох в отвора. Стори ми се, че изминаха часове (всъщност трябва да са били минути): препъвайки се, вървях към далечната светлина в дъното на коридора. Най-сетне стигнах до добре осветена, изсечена в скалата стаичка, пълна с дим. Уверено пристъпих напред, но се блъснах в твърда стена и силно си ударих крака. Помислих, че съм полудял. Пред мене се намираше стая, в която не можех да вляза. След това чух дълбокия мелодичен глас на Максим:

— Виждаш ли, животът на този свят е въображаем и само боговете са истински.

Обърнах се наляво и видях стаята, която ми се беше сторило, че виждам пред себе си. Димът се бе разсеял. Стаята изглеждаше празна. И все пак по гласа ми се стори, че говорещият е наблизо.

— Опита се да влезеш в огледалото, подобно на невежите, които се опитват да влязат в царството на блажените, за да бъдат върнати от собствените си отражения. Без да се отдадеш всецяло, не можеш да проникнеш в лабиринта, в чийто край съществува единното начало.

Десният крак ме болеше, беше ми студено. Бях дълбоко поразен и същевременно раздразнен.

— Аз съм Юлиан — рекох аз, — от рода на Константин.

— Аз съм Максим, от рода на боговете.

Той внезапно се появи до самия мен, сякаш бе изскочил от скалата. Максим е висок, добре сложен, с брада, която пада на гърдите му подобно на сив водопад и светещи като на котка очи. Беше облечен в зелена роба със странни знаци по нея. Той ме хвана за ръката.

— Влез — обърна се той към мене, — тук има чудеса.