Трубадур
- Автор: Стефанов Стефан Д.
- Серия: Колекция "Дракус" #10
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: GAIANA Book&Art Studio
- ISBN: 978-954-8633-75-8
- Жанр: Городское фэнтези
Электронная книга - «Трубадур». Краткое содержание книги:
Добрите намерения водят в Ада — и точно по този път е тръгнал Трубадур — мъж без минало и без бъдеще. Една погрешна дума — незачитане на местното табу в затънтен български край, го захвърля в смъртоносно приключение. Ако си изпратил любимата си в Отвъдното, сам трябва да я върнеш. И да, не го ли сториш, ще загинеш до седем дни.
Предстои му да премине границите на познатото, да се научи да вярва на очите си, а не на здравия разум, и да си припомни как се оцелява. Защото злото дебне отвсякъде — както по претъпканите градски улици, така и в забравените от бога диви гори.
Отчаяните действия да запази доброто у себе си го тласкат към нови и нови деяния, които постигат точно обратното, защото кръвта вода не става. И докато съдбата вади скелети от гардероба, за да тормози гузната му съвест, на пътя му се изпречват нови врагове, които нехаят за сложната му ситуация. Така, на ръба на лудостта, той узнава нещо, звучащо тъй лесно и просто — за да стигне до Ада, все пак трябва да умре.
— Ааааргх!
— Майко!
— Ще те убия бе!
— К’ъв си ти ве, педераст!
Нова вълна от викове, псувни, строшено стъкло, няколко писъка — хората се разпръснаха, а там, където биеха „фотографа“, остана велосипед с въртящи се колелета, полегнал насред голяма локва бира, сред която се търкаляха натрошени зелени стъкла. Проследих с поглед как колоездачът изтича обратно, откъдето бе дошъл, последван от бутилка бира, която се разби в предния прозорец на паркиран „Форд Фокус“.
— Къде ши избягаш ве, парцал! Ела тука ве! — Неколцина понечиха да го подгонят, но се отказаха и се върнаха, продължавайки да псуват. Видях как откъм хотел „Черно море“ притичваха двама тантурести полицаи, тъкмо навреме — да огледат пораженията и да глобят някой, случайно озовал се там, за хулиганство.
Фотографът се изниза под сенките на дърветата в посока чешмичката и сякаш хората забравиха за него. Тарторът вече се бе покрил.
— Тука е пълно с откачени, братле! — рече ми някакъв смачкан тип с качулка. Очите му ми говореха, че ако не е откачен, значи е пиян или друсан.
— Айде, че куките идват — отвърнах му аз. — Една бира вече не можем да изпием на спокойствие.
— Да им го сложа в устата на тия! — извика той и размаха собствената си бутилка бира срещу приближаващите се полицаи. Тупнах го по гърба, той ме отмина, без да чака, и аз последвах „фотографа“ преди да е излязъл от полезрението ми.
Момчето се движеше бързо, но от походката му познах, че всяка крачка му причинява болка. Беше хванал малките улички и вървеше плътно до фасадите на къщите. При един процеп между сградите сви вляво и се наложи да усиля темпото си, при това безшумно. Долепих се до ъгъла, заслушах се, чух го да отваря вратичка, чиито панти леко изскърцаха, и надникнах — беше малка врата на декоративна ограда, която водеше към вътрешно дворче. Озовал се пред входа на стара кооперация, той бутна вратата и влезе вътре. Засилих се, отскочих от земята, стиснах горната хоризонтална пръчка на оградата и я прехвърлих почти без усилие. Отидох до входа на сградата и видях, че вратата е притворена. Тъкмо щях да започна да я бутам бавно навътре, когато чух гласовете и видях сенките им. Говореха на турски.
— Ставрос, ти си глупак! — разнесе се един глас. Сянката ръкомахаше.
— Не, аз съм водач на групата, а ти се провали със задачата — рече втори глас. Говореше езика с лек акцент, гръцки, ако можех да съдя по името. — Казах ти, че искам снимка на гола слива, а нито една от тези, които ми прати, не беше такава!
— Последната беше чистак гола! — увери го първият.
— Няма как да разбера, нищо не съм получил.
— Счупиха ми телефона! — възрази първият и размаха юмрук. — Казвам ти, беше само по слива!
— Не можеш да докажеш — възрази Ставрос.
Тогава видях как първата сянка поднася ръка към главата на втората. Ставрос като че ли вдиша по-дълбоко и после рече:
— Ега ти, може и да си прав.
— Прав съм! Направо я обърсах с палец. Нямаше да е така, ако носеше дори и прашки.
— Добре, Хасан, макар че те пребиха, се справи с Предизвикателството — съгласи се покровителствено вторият глас. — Отивай у дома и се похвали на баща ни. Аз ще изчакам Октай.
— Да, батко, тичам право у дома!
За мен това беше знак да се покрия — нов скок през оградата, две стъпки зад ъгъла и се озовах приклекнал между москвич на тухли и дънера на голяма липа. Тридесет секунди по-късно Хасан излезе от дворчето и тръгна по уличката.
Очаквах Яред да е взел голяма къща край морето, примерно във Виница, дори по-рано си бях набелязал потенциални райони. Момчето обаче нито се насочи към автобусна спирка, нито си взе такси — вървеше и вървеше. Следвах го на около тридесет крачки и се чудех защо продължава през широкия център. Пресякохме „Цар Освободител“, после и „Владислав Варненчик“ и навлязохме дълбоко в жилищна зона.
Къщите наоколо, на по два-три етажа, се притискаха една в друга без и помен от двор или гараж; нямаше нито една кооперация. Тротоарите бяха тесни, между старите плочки надничаха стръкове трева и мъх. На пътя ми стояха, сякаш безразборно разхвърляни, напукани стълбове, елтабла с олющена боя и застъпили тротоара автомобили, чиято експлоатация е била започната през осемдесетте. Уличните лампи ту светеха, ту не, което ми помогна да остана незабелязан като преследвач на Хасан и позволи на същия на два пъти да изчезне от погледа ми.
Хора почти не срещнах — човекотрафикът беше в центъра. В този квартал хората си седяха у дома и си лягаха рано. Едва на няколко пъти ме подмина автомобил — друг признак за изолацията наоколо ми. Вече започвах да разбирам мотивите на Яред да предпочете този район пред вила на крайбрежието.