Трубадур

— Как така сега! — извика гневно Али и удари с малкия си юмрук по тезгяха. — Хюсеин го е поръчал преди час! Нямам време! На глупак ли да изглеждам пред майка ми?

Двамата чужденци стояха до нас и гледаха сцената, без вероятно да разбират и дума на турски. Мъжът изглеждаше по-скоро заинтригуван, а жената — леко уплашена. Мисля, че я разбирах — виждаше как едно хлапе на тринадесет години важничи пред петдесетгодишен господин и размахва огромна сума долари пред лицето му, все едно го плаши с нея.

— Веднага ще го приготвя… — рече търговецът с мазна усмивка и се обърна към чужденците. — I am so sorry mister, yor order in minit…

— Али, Али… — рекох пак аз.

— Остави ме на мира! Или искаш някой шамар?! Ти, търговецът, давай по-бързо! Мързеливец! Трябваше да си готов, не да те чакам сега!

— Да, млади господине, но… — той погледна към двамата възрастни в опит да потърси разбиране. — Нямам никакво капаро.

— Лъжец! — извика Али. — Хюсеин ти е оставил парите по-рано.

— Боя се, че никакви пари не са ми били оставяни — рече мъжът в опит за сервилна усмивка.

— Хюсеин! — Али се обърна към мен. — Този човек ни нарича лъжци!

— В никакъв случай, млади господине, не, не и не! — побърза да го увери продавачът.

— Али, аз исках да ти кажа… — започнах аз, като избягвах да гледам брат ми в очите. — Аз изгубих парите по пътя.

Али се опули насреща ми. Долната му челюст увисна. След което изядох най-здравия шамар, който беше застигал лицето ми. Беше толкова силен, че залитнах и се блъснах в чужденците. Али не се задоволи само с това, а започна да ме рита, а аз инстинктивно потърсих убежище зад стъписаните хора.

— Как така се губят триста долара! Бунак! Аз нося отговорност и за теб!

— Млади господине, млади господине… — умоляваше го търговецът. — Спрете! Моля, ще ви дам половината шафран с отстъпка!

— Ти да мълчиш! — посочи го с пръст Али. — Защо не ми каза веднага, че тази маймуна не ти е донесла пари?! Дано нищо не продадеш днес!

Той светкавично се пресегна, стисна ухото ми с кокалестите си пръсти и ме помъкна вън от магазина, като продължаваше да ме нарежда с обидни имена. Европейците ни гледаха с отворени уста. Чух след нас как търговецът започна да им се обяснява на развален английски.

Когато се отдалечихме достатъчно, Али ме пусна и двамата закрачихме рамо до рамо. Свихме в няколко поредни пресечки и открихме Кумар, който лежеше върху една пейка и все така човъркаше между зъбите си. Аз извадих гривната от джоба си и я хвърлих върху корема му.

— Забавихте се — рече той. — Можеше просто да бръкнеш в джоба му на улицата и да я измъкнеш.

— Можех, но аз не съм джебчия. Това е Предизвикателство, а не просто кражба. Днес научих нещо ново — отвърнах аз. — Издигнах се.

— Така ли? И какво?

— Парите са най-добрата маска — рекох аз.

Кумар не ми отговори, а зарея поглед накъде над главата ми и рече:

— Изпий чаша вода на балкона на третия етаж!

Методите на Яред не се променяха. Момчетата му трябваше да са навсякъде из центъра на града; достатъчно бе да наблюдавам и да ги открия, докато изпълняват Предизвикателството. Задължително бе да има много хора, голям риск и абсурдно желание на водача на групата. Вярвах, че площадът на „Севастопол“ ще е едно от местата във Варна, където би се разигравало Предизвикателството.