Рога [bg]

На Иг му се искаше да си беше сложил шапка. Той прикри с шепа челото си, все едно затулваше очи от ярка светлина, с надеждата да скрие рогата. Ала и да бяха ги забелязали, никой не се издаде.

На стената в дъното на стаята имаше гише, а от другата страна зад компютър седеше една жена. Администраторката се беше втренчила в майката на плачещото дете, но когато Иг изникна пред нея, тя погледна нагоре, устните ѝ трепнаха и се извиха в усмивка.

— С какво мога да съм ви полезна? — попита тя. Вече посягаше към една папка с някакви формуляри върху нея.

— Искам лекар да ме прегледа — каза Иг и вдигна леко ръката си, за да се видят рогата.

Тя присви очи, огледа ги и нацупи устни състрадателно.

— Е, това не изглежда добре — каза тя и се завъртя към компютъра.

Каквато и реакция да бе очаквал Иг, а той изобщо не знаеше какво да очаква, тя не беше тази. Тя беше реагирала на рогата, все едно ѝ беше показал счупен пръст или обрив — но им беше реагирала. Явно ги беше видяла. Само че ако в действителност ги беше видяла, през ум не би му минало, че тя просто ще нацупи устни и ще извърне очи.

— Само трябва да ви задам няколко въпроса. Име?

— Игнейшиъс Периш.

— Възраст?

— Двайсет и шест.

— При някой местен лекар ли се преглеждате?

— Не съм ходил на лекар от години.

Тя вдигна глава и се вгледа угрижено в него, пак се намръщи и му се стори, че ей сега ще му се скарат, че не ходи на преглед редовно. Малкото момиченце се разпищя още по-силно отпреди. Иг погледна назад тъкмо навреме, за да я види как фрасва майка си в коляното с червена пластмасова пожарна кола, една от играчките, струпани в детския кът да си играят, докато чакат. Майката я изтръгна от ръцете ѝ. Момичето пак се тръшна по гръб, зарита във въздуха като преобърната хлебарка и се разциври с нова ярост.

— Искам да ѝ кажа да накара тая нещастна калпазанка да млъкне — забеляза администраторката със слънчев, бъбрив тон. — Как ви се струва?

— Имате ли химикалка? — попита Иг с пресъхнала уста и вдигна папката. — За да ги попълня.

Раменете на администраторката се прегърбиха и усмивката ѝ угасна.

— Разбира се — отвърна тя на Иг и бутна към него една химикалка.

Той ѝ обърна гръб и погледна формулярите, защипани за папката, ала погледът му не можеше да се фокусира.

Тя беше видяла рогата, но не ги бе намерила за нещо необичайно. А после беше казала онова за ревящото момиченце и за безпомощната ѝ майка: „Искам да ѝ кажа да накара тая нещастна калпазанка да млъкне.“ И му поиска мнението дали според него това е редно. Също като Глена, като се питаше дали може да си напъха лицето в кутията с понички и да нагъва като прасе от копанята.

Огледа се за място да седне. Имаше точно два празни стола — по един от двете страни на майката. Щом Иг се приближи, момиченцето вдъхна дълбоко, изду дробове и нададе пронизителен крясък, от който стъклата на прозорците се разтрепериха, а неколцина души в чакалнята се сепнаха. Да вървиш по посока на този звук беше все едно да напредваш срещу хала, толкова бурна, че краката не те държат.