Отсенки от себе си

Между прозореца и земята нямаше нищо. Не можеха да се изкатерят и до покрива. Леси погледна предпазливо надолу. Уаксилий пъхна два пръста в уста и свирна рязко.

Не се случи нищо.

Свирна пак.

— Какво, по дяволите, правиш? — настоя да знае Леси.

— Викам коня си — обясни той и подсвирна още веднъж. — Ще скочим на седлото и ще отпрашим.

Тя го изгледа продължително.

— Говориш сериозно.

— Естествено. Упражнявах се.

Една самотна фигура се появи на улицата долу. Хлапето, което следваше Уаксилий.

— Ъ-ъ, Уакс? — подвикна то нагоре. — Унищожителката продължава само да си стои и да пие вода.

— По дяволите — каза Уаксилий.

Лесли го погледна.

— Кръстил си си коня…

— Малко прекалено кротка е, ясно? — сопна се той и се покатери на перваза на прозореца. — Реших, че така може да я вдъхновя.

После сви шепи като фуния пред устата си и викна към момчето долу:

— Уейн! Доведи я. Ще скачаме!

— Как ли пък не — възпротиви се Леси. — Да не мислиш, че седлото е вълшебно и някак си ще ни попречи да счупим гръбнака на коня?

Уаксилий се поколеба.

— Е, чел съм, че хората го правят…

— Да, ето още една идея — каза Леси. — Защо не опиташ и да предизвикаш Джо Гранита на дуел на централната улица по пладне?

— Мислиш ли, че ще стане? Ако…

— Не, няма да стане — озъби му се тя. — Никой не прави така. Защото е идиотско. Гибел! Как, по дяволите, си успял да убиеш Черния Перет?!

Останаха втренчени един в друг за момент.

— Ами… — започна Уаксилий.

— О, да му се не види. Хванал си го, докато е бил в кенефа, нали.

Уаксилий и се ухили.

— Аха.

— И си го застрелял в гърба, нали така?

— Влагайки в това цялата смелост и доблест, на които е способен човек в подобна ситуация.

— Аха. Значи все пак има надежда за теб.

Той кимна към прозореца.

— Да скачаме?

— Ами хайде. Защо да не взема да си счупя и двата крака, преди да ме застрелят? Ако е гарга, да е рошава, господин Шалче.

— Мисля, че ще се справим, госпожице Розов Жартиер.

Тя вдигна вежда.

— Ако ще ме кръщаваш според избора ми на аксесоари — уточни той, — значи и аз мога да направя същото.

— Никога повече няма да го спомена — заяви тя, след което си пое дълбоко въздух. — Е?

Той кимна и разпали металите си, за да е готов да я хване и да забави падането им — само толкова, колкото да изглежда, сякаш са оцелели по чудо. Но в същия момент забеляза, че една от сините линии се движи — бледа, но дебела линия, която се точеше към отсрещната страна на улицата.

Прозорецът на мелницата. Нещо вътре блестеше на слънчевата светлина.

Уаксилий светкавично грабна Леси и я дръпна надолу. Частица от секундата по-късно, над главите им изсвистя куршум и се заби във вратата от отсрещната страна на стаята.

— Още един дългобоен стрелец — изсъска тя.