Отсенки от себе си

— Заради Джо съм правила много неща, които ми се иска да не бях — но, доколкото ми е известно, никога не съм убивала човек, който не си го е заслужавал. Да убия теб… е, това ми се стори същото като да убия всичко, за което се бориш. Нали се сещаш?

— Мисля, че схващам, да.

Тя потри кървящата драскотина на шията си, с която се бе сдобила, благодарение на една от острите трески на пода, през който пропаднаха.

— Но се надявам следващия път да не потрошиш цялата сграда. Харесвах тази кръчма.

— Ще се постарая — обеща Уаксилий. — Възнамерявам да променя доста неща. Ако не в целите Диви земи, то поне в този град.

— Е — отбеляза Леси, като пристъпи към тялото на Джо Гранита, — сигурна съм, че ако банда зли фортепиана планират нападение над града, вече ще се замислят сериозно — като се има предвид колко те бива с пистолета.

Уаксилий трепна от неудобство.

— Значи… видя, а.

— Рядко съм ставала свидетел на подвизи като този — заяви тя, коленичи и започна да пребърква джобовете на Джо. — Три изстрела, три ноти, нито един повален противник. За това е необходим талант. Може би ще е добре да прекарваш по-малко време в усъвършенстване на разни номера и повече — с пистолета си.

— Ето това вече прозвуча мръсно.

— Радвам се. Никак не обичам, като прозвуча двусмислено, без да съм искала — усмихна се тя, извади портмонето на Джо и го подхвърли във въздуха.

През дупката в тавана над тях се подаде конска глава, последвана от по-малка, момчешка, на която се мъдреше едно прекалено голямо бомбе. Откъде го беше изровил?

Унищожителката изцвили за поздрав.

— Естествено, че тъкмо сега ще се наканиш да дойдеш — каза Уаксилий. — Тъп кон.

— Всъщност ми се струва — възрази Леси, — че решението да стои далеч от теб по време на престрелка я прави доста умен кон.

Уаксили й се усмихна и й протегна ръка. Тя я хвана, а той я придърпа към себе си. След това ги изтегли от осеяната с отломки стая по един лъч синя светлина.