Отсенки от себе си

Можеше да Тласне по някоя от линиите, ако искаше — да бутне назад металния предмет, към който водеше. Засега обаче остана вгледан в прозореца — между рамките на двете крила се показа тънък прът, който се издигна нагоре и бутна резето. Стъклата издрънчаха и прозорецът се отвори.

Вътре скочи млада жена, обута в тъмни панталони и с пушка в ръка. Беше слаба, с квадратно лице, стискаше незапалена пура между зъбите си и му изглеждаше бегло позната. Тя се изправи, явно доволна, обърна се да затвори прозореца, и изведнъж го забеляза.

— По дяволите! — възкликна тя, отстъпи назад, като едва не се препъна в бързината, изпусна пурата и вдигна пушката.

Уаксилий също вдигна пистолета си и приготви аломантията си. Искаше му се да беше открил някакъв начин да се защити от патрони. Можеше да Тласка метал, да, но не беше достатъчно бърз да спре куршум — освен ако не Тласнеше самото оръжие, преди да натисне спусъка.

— Ей — каза жената, присвила очи към него над мерника. — Ти не си ли оня тип? Който уби Черния Перет?

— Уаксилий Ладриан — отговори той. — Блюстител на закона под наем.

— Шегуваш се. Така ли се представяш?

— Да. Защо не?

Вместо да отговори, тя вдигна глава от мерника и го огледа внимателно за секунда-две. Най-накрая попита:

— Шалче? Сериозно ли?

— Такъв ми е стилът — обясни Уаксилий. — Ловец на глави, но джентълмен.

— За какво му е на един ловец на глави изобщо да има „стил“?

— Важно е да си изградиш репутация — вдигна брадичка Уаксилий. — Всички престъпници вече имат такава. Името на Джо Гранита е познато надлъж и нашир из Дивите земи. Защо да не се погрижа с мен да бъде същото?

— Защото ще се превърнеш в лесна мишена.

— Заслужава си риска — отвърна той. — Но като стана дума за мишени…

Той махна с пистолета си към пушката й.

— Подгонил си Джо заради наградата — досети се тя.

— Точно така. И ти ли?

Тя кимна.

— Да си я поделим? — предложи Уаксилий.

Тя въздъхна, но свали оръжието.

— Хубаво. Но онзи, който го застреля, ще получи двоен дял.

— Аз смятах да им го предам жив…

— Добре. Така ще имам по-голям шанс да го убия първа — ухили му се тя и ловко се шмугна до вратата. — Казвам се Леси. Значи Гранита наистина е тук някъде, така ли? Виждал ли си го?

— Не, не съм — отговори Уаксилий и се присъедини към нея до вратата. — Попитах бармана за него, а той ме прати тук.

Тя се обърна към него.

— Попитал си бармана?

— Естествено — потвърди той. — Чел съм за това. Барманите знаят всичко, значи… Клатиш глава.

— Всички в тази кръчма принадлежат на Джо, господин Шалче — обясни Леси. — Половината от хората в града му принадлежат, по дяволите! А ти си питал бармана?

— Мисля, че вече изяснихме този въпрос.

— Поквара! — възкликна тя, открехна вратата и надникна навън. — Как, в името на Гибелта, е успял някой като теб да надвие Черния Перет?